Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
Чифт кръгли очила ги уголемяваха, а напомадената, сресана назад коса му придаваше леко претенциозен вид, който не се връзваше със зловещия декор. Мъжът седна на стола зад бюрото и отвори папката, която носеше в ръка. След бегъл преглед на съдържанието й събра длани, подпря върховете на пръстите си под брадичката и изгледа продължително и втренчено затворника.
— Прощавайте, но мисля, че е станало някакво недоразумение…
Ударът с приклад в стомаха му пресече дъха и затворникът се строполи на пода, свит на кълбо.
— Ще говориш само когато господин директорът ти зададе въпрос — заяви стражът.
— Стани — нареди директорът с треперлив глас, все още несвикнал да издава заповеди.
Затворникът успя да се изправи на крака и да посрещне неприветния му поглед.
— Име?
— Фермин Ромеро де Торес.
В сините очи се четеше презрение и безразличие.
— Що за име е това? За глупак ли ме вземаш? Хайде, кажи си истинското име.
Затворникът, хилав, болнав наглед човечец, протегна документите си към директора. Стражът ги изтръгна от ръката му и отиде до масата. Директорът им хвърли един поглед, цъкна с език и се подсмихна.
— Пак работа на Ередия… — промърмори той, преди да хвърли книжата в кошчето за боклук. — Тези документи не струват. Ще ми кажеш ли как ти е името, или ще се наложи да си поговорим сериозно?
Квартирант номер 13 се опита да изрече някакви думи, но устните му трепереха и успя само да измънка нещо неразбираемо.
— Не се страхувай, човече, ние не ядем хора. Какво са ти разправяли? Шибаните червени ни клеветят наляво и надясно, но тук към онези, които сътрудничат, се отнасяме добре — като към испанци. Хайде, съблечи се.
Квартирантът като че ли се поколеба за миг. Директорът сведе очи, сякаш цялата ситуация му беше неприятна и единствено упорството на затворника го задържаше там.
Миг по-късно стражът му нанесе нов удар с приклада, този път в бъбреците, който пак го събори на пода.
— Нали чу господин директора? До голо, както те е майка родила. Няма да стоим тук цяла нощ.
Квартирант номер 13 успя да се надигне на колене и захвана да съблича окървавените и мръсни дрехи, които покриваха тялото му. Когато остана напълно гол, стражът пъхна цевта на пушката под мишницата му и го принуди да се изправи. Директорът вдигна поглед от бюрото и на лицето му се изписа отвращение, когато видя следите от изгаряния, с които бяха нашарени торсът, бутовете и голяма част от бедрата.
— Нашият шампион май е стар познайник на Фумеро — отбеляза стражът.
— Затваряйте си устата — нареди му директорът не особено убедително.
Сетне погледна нетърпеливо затворника и забеляза, че той плаче.
— Хайде, не плачи и си кажи името.
Мъжът прошепна отново:
— Фермин Ромеро де Торес…
Директорът въздъхна с досада.
— Виж, започвам да губя търпение. Искам да ти помогна и хич няма да ми е приятно, ако се наложи да се обадя на Фумеро и да му кажа, че си тук…
Затворникът заскимтя като ранено куче и се разтрепери толкова силно, че директорът, който очевидно намираше сцената за противна и желаеше да приключи с тази работа час по-скоро, размени поглед със стража, без да каже дума. После, псувайки под сурдинка, записа в регистъра името, което му бе дал затворникът.
— Шибана война — промърмори сам на себе си, когато поведоха мъжа към килията му, като го влачеха гол из наводнените тунели.
2
Килията представляваше тъмен и влажен правоъгълник с пробито в скалата малко отворче, през което нахлуваше студен въздух. Стените бяха нашарени с грубо издълбани знаци, оставени от предишни квартиранти. Някои от тях бяха отбелязали имената си и разни дати или бяха оставили други следи, доказващи, че са съществували. Някой си бе дал труда да надраска разпятия в мрака, но небесата явно не ги бяха забелязали. Железните решетки бяха покрити с ръжда, която оставяше следи по ръцете.
Свит на разнебитеното легло, Фермин се опитваше да прикрие голотата си с парче изпокъсан плат, което по всяка вероятност служеше едновременно за одеяло, дюшек и възглавница. Сумракът бе обагрен с бакърен оттенък като диханието на гаснеща свещ. След известно време очите свикваха с този вечен здрач, а изостреният слух започваше да долавя леките движения на нечии тела сред литанията от капчуци и ехтежи, донасяни от въздушното течение, което се процеждаше отвън.