Затворникът на рая

— Това е началото на един роман от Жулиан Каракс — отвърнах.

— Вярно! Къде ли е сега нашият приятел Каракс? Задавате ли си понякога този въпрос?

— Всеки божи ден.

Фермин се усмихна, припомняйки си нашите приключения от отминали времена. После посочи гърдите ми с въпросително изражение.

— Още ли ви боли?

Разкопчах две копчета от ризата си и му показах белега, останал от куршума на инспектор Фумеро, който бе пронизал гърдите ми в онзи далечен ден сред руините на „Ангела на мъглата“.

— Понякога.

— Белезите никога не си отиват, нали?

— Ту се появяват, ту изчезват, така мисля. Фермин, погледнете ме в очите.

Фермин, който досега избягваше да ме погледне, изпълни нареждането ми.

— Ще ми кажете ли какво става с вас?

— Знаехте ли, че Бернарда чака дете? — попита след кратко колебание.

— Не — излъгах. — Това ли ви тревожи?

Той поклати глава, довърши втория крем-карамел с лъжичката и изсърба останалия захарен сироп.

— Още не искала да ми казва, горкичката, защото се притеснява. Не знае, че ще ме направи най-щастливия мъж на света.

Изгледах го внимателно.

— Да ви кажа честно, в момента хич не изглеждате щастлив. Заради венчавката ли е? Неприятно ви е, че ще трябва да преминете през църковния ритуал и всичко останало?

— Не, Даниел. Да ви призная, даже го чакам с нетърпение, ако и да има замесени свещеници в тая работа. Готов съм да се женя за Бернарда всеки ден от седмицата.

— Какъв е проблемът тогава?

— Тръгне ли да се жени човек, знаете ли кое е първото нещо, за което го питат?

— Името — отвърнах, без да се замисля.

Фермин кимна бавно. До този миг това изобщо не ми бе минавало през ум. Изведнъж разбрах дилемата, пред която бе изправен моят добър приятел.

— Спомняте ли си какво ви разказах преди години, Даниел?

Спомнях си отлично. По време на гражданската война, благодарение на зловещите дела на инспектор Фумеро (действал най-напред като наемен убиец при комунистите, преди да се присъедини към фашистите), моят приятел се озовал в затвора, където насмалко не изгубил разсъдъка и живота си. Когато успял да се измъкне оттам, жив само по чудо, решил да приеме нова самоличност и да заличи миналото си. Почти умиращ, заел едно име, което зърнал на стар плакат, рекламиращ корида на арената Пласа Монументал. Така се родил Фермин Ромеро де Торес — човек, който съчиняваше историята на живота си ден след ден.

— Значи затова не сте искали да попълните документите в енорийската църква — казах аз. — Защото не можете да използвате името Фермин Ромеро де Торес.

Той кимна.

— Вижте, сигурен съм, че ще намерим някакъв начин да ви снабдим с нови документи. Помните ли лейтенант Паласиос — онзи, дето напусна полицията? Сега преподава физкултура в едно училище в района Бонанова, но понякога се отбива в книжарницата. Веднъж си говорехме за едно-друго и той ми каза, че съществувал цял подземен пазар за нови самоличности за хора, които се завръщат в страната, след като са прекарали няколко години навън. Паласиос познавал един човек с такова ателие близо до старите Кралски корабостроителници, който имал връзки в полицията и срещу сто песети можел да извади на всекиго нов паспорт и да го регистрира в министерството.