Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
— Говоря, когато имам какво да кажа — тросна се един глух, леден глас, който явно принадлежеше на Номер 14, както предположи Фермин. — Ако всички тук правеха така, нощите щяха да са по-спокойни.
Новият квартирант претегли мислено това странно общество.
— Добър вечер на всички. Казвам се Фермин Ромеро де Торес и е удоволствие да се запозная с вас.
— Удоволствието е изцяло ваше — отвърна Номер 12.
— Добре дошъл и дано престоят ви тук да е кратък — рече Номер 14.
Фермин погледна отново към чувала с трупа и преглътна на сухо.
— Този беше Лусио, предишният Номер 13 — обясни Мартин. — Не знаем нищо за него, защото беше ням, горкият. Един куршум му беше поразил ларинкса в битката при Ебро19.
— Жалко, че подобна участ не е сполетяла и други — обади се Номер 15.
— От какво умря? — попита Фермин.
— В тоя зандан човек умира просто от това, че е тук — отвърна Номер 12. — Друго почти не е нужно.
3
Рутината правеше ситуацията по-поносима. Веднъж дневно затворниците от първите два коридора бяха извеждани за около час в оградения с ров двор, за да постоят малко на слънце или под дъжда — В зависимост какво предлагаше времето. Храната се състоеше от наполовина пълна купа със студена, мазна и сивкава каша с неопределено естество и с гранясал вкус, с който гладните стомаси свикваха след няколко дена. Раздаваха я към средата на следобеда и с времето затворниците се научаваха да очакват с нетърпение нейното пристигане.
Веднъж месечно те предаваха мръсните си дрехи и получаваха други, които на теория бяха държани една минута в казан с кипяща вода, макар че дървениците явно не забелязваха тази рязка смяна на температурите. В неделите се отслужваше литургия, на която бе препоръчително да присъстваш. Никой не смееше да я пропусне, защото свещеникът ги проверяваше по списък и отбелязваше липсващите имена. Две отсъствия означаваха едноседмичен пост, а три — едномесечна ваканция в някой от изолаторите в кулата.
Корпусите, дворът и изобщо всички пространства, през които преминаваха затворниците, бяха строго охранявани. Отряд, въоръжен с пушки и пистолети, патрулираше из затвора и когато интернираните се намираха извън килиите си, бе невъзможно да погледнат в коя да е посока и да не видят поне дузина от тези стражи, застанали нащрек с оръжия, готови за стрелба. Към тях спадаха и не толкова заплашителните тъмничари. Никой от тях нямаше вид на военен и сред затворниците битуваше мнението, че това бяха куп неудачници, които в тия тежки времена не бяха успели да си намерят по-свястна работа.
Всеки корпус на затвора имаше назначен тъмничар, който, въоръжен с връзка ключове, дежуреше по дванайсет часа, седнал на стол в края на коридора. Повечето избягваха да се сприятеляват със затворниците, дори не ги заговаряха или поглеждаха, освен в случай на крайна необходимост. Единственото изключение бе един нещастник по прякор Бебо, изгубил око по време на въздушно нападение, докато работел като нощен пазач във фабрика в Пуебло Секо.
Говореше се, че имал брат близнак, който гниел в някакъв зандан във Валенсия. Навярно това бе причината, поради която проявяваше известна доброта към квартирантите и тайно им даваше вода, някой къшей сух хляб или каквото успееше да откопчи от плячката, в която стражите превръщаха колетите, изпращани от семействата на затворниците. Бебо обичаше да примъква стола си близо до килията на Давид Мартин и да слуша историите, които писателят понякога разказваше на останалите затворници. В този своеобразен ад Бебо беше най-близкото подобие на ангел.
След неделната служба директорът обикновено отправяше кратко поучително слово към своите питомци. За него знаеха само, че се казва Маурисио Валс и че преди войната имал скромни претенции за писател и работел като секретар и доносник на един известен местен автор, дългогодишен съперник на злочестия дон Педро Видал. В свободното си време правел нескопосани преводи на гръцки и латински класици, издавал заедно с две сродни души памфлет с високи културни амбиции и нисък оборот, и организирал литературни вечеринки. На тези събирания цял батальон единомислещи светила окайвали всеобщата ситуация и предричали, че ако те някога вземели нещата в свои ръце, светът щял да достигне олимпийски висоти.
Валс сякаш бил обречен на сивото, горчиво съществуване на посредствените души, които Бог, в безкрайната си суровост, дарява с илюзии за величие и безмерно тщеславие. Войната обаче пренаписала съдбата му, както и тази на мнозина други, а късметът му се променил, когато случайността в съюз със зестрогонството помогнала на Маурисио Валс, дотогава влюбен единствено в дивния си талант и безупречната си изтънченост, да мине под венчило с дъщерята на един влиятелен предприемач, чиито пипала поддържали значителна част от бюджета на генерал Франко и неговите войски.
19
Битката при р. Ебро (25 юли — 16 ноември 1938 г.) — най-дългото и кърваво сражение между републиканците и националистите по време на Испанската гражданска война.