Затворникът на рая

4

Такава поне бе легендата, която се носеше за Валс. Този непотвърден сбор от подозрения, догадки и слухове от трета ръка бе достигнал до ушите на затворниците благодарение на коварните машинации на предишния директор, отстранен от поста си след едва две седмици служба и изгарящ от озлобление срещу това парвеню, отнело му званието, за което се бил борил по време на цялата война. Напусналият директор нямал връзки и бил обременен със злополучен прецедент: случвало се да произнася в пияно състояние шеговити коментари за генералисимуса на всички Испании и поразителната му прилика с Глупчо от „Снежанка и седемте джуджета“ на Дисни. Но преди да го загробят като заместник директор на един затвор в Сеута23, той се бе постарал да очерни дон Маурисио Валс пред всеки, проявил готовност да го изслуша.

Едно нещо бе вън от всяко съмнение: никой не можеше да назовава Валс с друго прозвище освен „господин директора“. Според официалната версия, разгласявана от самия него, дон Маурисио бе литератор с признат авторитет, тънък интелект и впечатляваща ерудиция, придобита през годините на обучението му в Париж, а назначението му в изправителния сектор на управляващия режим бе само временно. Истинската му мисия и съдба бе да просвещава простия народ на една опустошена Испания и да го научи как да мисли с помощта на подбран кръг от съидейници.

Речите му често включваха обширни цитати от собствените му писания, поеми или образователни статии за литературата, философията и наложителното възраждане на мисълта в западния свят, които той редовно публикуваше в националната преса. Ако затворниците го аплодираха бурно в края на тези поучителни слова, господин директорът проявяваше великодушие и нареждаше на тъмничарите да им раздадат цигари, свещи или други предмети на лукса от партидата подаръци и колети, изпращани на интернираните от семействата им. Най-примамливите артикули предварително се конфискуваха от тъмничарите, които си ги отнасяха вкъщи или понякога дори ги продаваха на затворниците. Все пак това беше по-добро от нищо. Починалите от естествени или не съвсем естествени причини — средно от един до трима души седмично — бяха изнасяни в полунощ с изключение на почивните дни и църковните празници; в такъв случай трупът оставаше в килията до понеделника или следващия работен ден, като обикновено правеше компания на новия квартирант. Когато затворниците се обадеха, че един от техните другари е преминал в по-добрия свят, някой от тъмничарите отиваше в килията и проверяваше пулса или дишането, след което пъхаше тялото в един от брезентовите чували, използвани за тази цел. Веднъж завързан, чувалът оставаше в килията, докато погребалните агенти от съседното гробище Монжуик не дойдеха да го приберат. Никой не знаеше какво правеха с труповете и когато затворниците задаваха този въпрос на Бебо, той само свеждаше очи и отказваше да отговори.