Затворникът на рая

Новите затворници бяха докарвани нощем, с автомобили или черни пикапи, които потегляха от полицейското управление на Виа Лайетана и прекосяваха града безшумно, като никой не ги забелязваше или не желаеше да ги забележи. Колите на политическата полиция се изкачваха по старото шосе, което се виеше по склона на възвишението Монжуик, и не един затворник разказваше как, съглеждайки горе силуета на крепостта, изрязан на фона на черните облаци, пълзящи откъм морето, разбирал, че никога вече не ще излезе жив оттам.

Крепостта, закотвена в най-високата, част на скалистия склон, бе увиснала между морето на изток, разгънатия килим от сенки на Барселона на север и безкрайния град на мъртвите на юг — старото гробище на Монжуик, чиято смрад пълзеше нагоре по скалите и се процеждаше през пукнатините в камъните и през решетките на килиите. В други времена замъкът бил използван за обстрелване на града с артилерийски огън, но само няколко месеца след падането на Барселона през януари и окончателното поражение през април, смъртта безмълвно сви гнездо там и барселонците, в плен на най-дългата нощ в своята история, предпочитаха да не вдигат очи към небето, за да не видят силуета на затвора горе на хълма.

Задържаните от политическата полиция получаваха при пристигането си номер — обикновено този на килията, която щяха да обитават и в която по всяка вероятност щяха да умрат. За повечето от квартирантите, както някои от тъмничарите обичаха да ги наричат, пътуването до крепостта беше еднопосочно. В нощта, когато затворник номер 13 пристигна в Монжуик, валеше като из ведро. Тънки струи черна вода се стичаха като кървящи вени по каменните стени и въздухът бе пропит с острата миризма на разкопана пръст. Двама офицери го ескортираха до стая, в която имаше само една метална маса и стол. Гола крушка висеше от тавана и примигваше всеки път, когато токът от генератора отслабваше. Мъжът остана да чака там почти половин час — прав, с прогизнали дрехи, наблюдаван от един страж с пушка.

Най-сетне се чуха стъпки, вратата се отвори и влезе един млад мъж, който надали имаше трийсет години. Носеше току-що изгладен вълнен костюм и ухаеше на одеколон. Нямаше войнствения изглед на професионален военен или полицейски служител. Чертите му бяха меки, а изражението — приветливо. На затворника му се стори, че той демонстрираше маниери на заможен млад мъж с известна снизходителност, издаваща чувство за превъзходство, сякаш околната обстановка бе под нивото му. Най-забележителното нещо в лицето му бяха очите — сини и пронизващи, те пламтяха от алчност и недоверие. Зад цялата фасада на заучена елегантност и радушност единствено очите издаваха истинската му природа.