Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
Фермин бе прекарал в килията половин час, когато забеляза в другия й край някаква неясна форма, едва видима в тъмното. Стана и бавно се приближи да я разгледа: оказа се мръсен брезентов чувал. Студът и влагата вече го пронизваха до кости и въпреки че вонята, която се носеше от изпъстрения с тъмни петна вързоп, не обещаваше нищо добро, Фермин реши, че той вероятно съдържа затворническата униформа, която никой не си бе направил труда да му даде. А ако имаше късмет, може би дори щеше да открие вътре одеяло, с което да се постопли. С тези надежди коленичи пред чувала и развърза възела, който стягаше единия му край.
Когато разтвори брезента, мъждивата светлина на газените лампи, примигващи в коридора, разкри нещо, което в първия миг взе за лицето на един от онези манекени, с които шивачите рекламират костюмите на витрините си. Смрадта и последвалото я чувство на гадене го накараха да осъзнае, че това не бе манекен. Покрил с ръка носа и устата си, той дръпна настрани останалата част от чувала и бързо заотстъпва назад, докато не се блъсна в стената на килията.
Трупът, доколкото се виждаше, бе на мъж на неопределена възраст — някъде между четирийсет и седемдесет и пет години, — който надали тежеше повече от петдесет килограма. Дълги чорлави коси и бяла брада покриваха значителна част от изпосталелия като скелет торс. Костеливите ръце с дълги закривени нокти напомняха крака на граблива птица. Очите му бяха отворени и роговиците им изглеждаха смачкани като презрели плодове. Устата му също бе леко отворена и черният, подут език се подаваше между гнилите зъби.
— Свалете му дрехите, преди да го отнесат — обади се един глас от килията, която беше от другата страна на коридора. — Никой няма да ви даде други до следващия месец.
Фермин се взря в сенките и съгледа две блестящи очи, които го наблюдаваха от койката на отсрещната килия.
— Не се бойте, клетникът не може вече никому да навреди — увери го гласът.
Фермин кимна и се приближи отново до чувала, като се чудеше как точно да проведе тази операция.
— Прощавайте — прошепна той на покойника. — Почивайте в мир и дано Бог ви приеме във вечната си слава.
— Беше атеист — осведоми го гласът отсреща.
Фермин кимна отново и реши да не се церемони повече. Студът, пропил килията, го пронизваше до кости и сякаш загатваше, че тук любезностите са излишни. Затаил дъх, той се залови за работа. Дрехите излъчваха същата воня като мъртвеца. Трупното вкочанясване вече бе напреднало и да съблече тялото се оказа много по-трудно, отколкото бе очаквал. Когато официалните одежди на покойника най-сетне бяха свалени, Фермин отново го покри с чувала и го завърза с един моряшки възел, с който не би се справил дори великият Худини. Най-сетне, пременен с разнищената и смрадлива затворническа униформа, той отново се сгуши на леглото, като се чудеше колко ли души са я носили преди него.
— Благодаря ви — рече най-сетне.
— Няма защо — отвърна гласът от отсрещната килия.
— Фермин Ромеро де Торес, на вашите услуги.
— Давид Мартин.
Фермин свъси вежди. Името му звучеше познато. В продължение на почти пет минути преравяше паметта си за отгласи от миналото, докато най-сетне му просветна. Спомни си следобедите, прекарани в едно кътче на библиотеката на улица „Кармен“, където ненаситно бе поглъщал една поредица от книги с дръзки корици и заглавия.
— Кой Мартин, писателят ли? Авторът на „Градът на прокълнатите“?
В мрака се разнесе въздишка.
— Никой вече не уважава псевдонимите в тая страна.
— Простете моята нетактичност, но аз обожавах книгите ви. Интересът ми към тях бе почти научен. Именно затова зная, че всъщност вашата ръка е държала перото на знаменития Игнациус Б. Самсон…
— На вашите услуги.
— Е, господин Мартин, удоволствие е да се запозная с вас, макар и при такива злощастни обстоятелства, защото от години съм ви голям почитател и…
— Хей, влюбените гугутки, ще млъкнете ли най-сетне? Тук някои хора се опитват да спят — изръмжа един сърдит глас, който като че ли идваше от съседната килия.
— Чуйте го само! Душата на компанията — намеси се втори глас, долитащ от по-далечна част на коридора. — Не му обръщайте внимание, Мартин. Заспи ли човек тук, дървениците жив ще го изядат, като започнат от срамотиите. Хайде, Мартин, защо не ни разкажете някоя история? От ония за Клое…
— Да, за да лъскаш бастуна като някой маймун — обади се враждебният глас.
— Приятелю Фермин — поде Мартин от килията си. — Имам удоволствието да ви представя Номер 12, който на всичко намира кусури, и Номер 15 — страдащ от безсъние, образован и официален идеолог на нашия корпус. Останалите не говорят много, особено Номер 14.