Затворникът на рая

Фермин помисли, преди да отговори.

— Бих се доверил на майката на детето си.

— Да й се доверя?

Той кимна.

— Не се засягайте, Даниел, но вие имате типичния проблем на всички мъже, които се женят за красавици. Госпожа Беа за мен е и винаги ще бъде светица, но, казано на популярен език, тя си е страхотно парче. Следователно може да се очаква, че след нея ще търчат де що има коцкари, неудачници, плажни свалячи и какви ли не позьори. Дали има съпруг и дете, или няма, е без значение: на костюмирания маймуняк, когото благосклонно наричаме Homo sapiens, му е все тая. Вие навярно не си давате сметка, но аз бих си заложил гащетата, че на вашата свята съпруга й налитат повече мухи, отколкото на гърне с мед на пролетен панаир. Този кретен е просто като лешояд, който хвърля камъни напосоки, току-виж улучил нещо. Повярвайте ми, жена, на която и акълът, и фустата й са си на мястото, не се хваща на въдицата на такива типове.

— Сигурен ли сте?

— Нима се съмнявате? Наистина ли мислите, че ако доня Беатрис искаше да ви сложи рога, щеше да чака някакъв посредствен лигльо да я прелъсти с претоплените си излияния? Бас държа, че поне десет ухажори изникват всеки път, когато тя излезе да поразходи детето и хубавото си личице. Вярвайте ми, знам за какво говоря.

— Да ви кажа честно, тия приказки май не са голяма утеха.

— Вижте, сега трябва просто да върнете писмото в джоба на палтото, където сте го намерили, и да забравите цялата история. И през ум да не ви минава да отваряте дума за това пред госпожата.

— Вие така ли щяхте да постъпите на мое място?

— На ваше място щях да намеря този тиквеник и така да го изритам в топките, че да се наложи да ги отстраняват хирургически от тила му и да не му остане мерак за друго, освен да се замонаши. Но аз съм си аз, а вие сте си вие.

Усетих как мъчителната тревога се разлива в душата ми като капка олио в чиста вода.

— Не съм сигурен, че ми помогнахте много, Фермин.

Той сви рамене, вдигна сандъка и изчезна по стълбите нагоре.