Затворникът на рая

12

По онова време Фермин все още живееше в стария пансион на улица „Хоакин Коста“ и от достоверен източник знаех, че останалите наематели — В тясно и тайно сътрудничество с Росиито и нейните сестри по оръжие — му подготвят ергенска вечер, която щяла да влезе в историята. Когато се отбих да го взема малко след девет, той вече ме чакаше пред входа.

— Да ви кажа честно, не съм много гладен — заяви, щом ме видя.

— Жалко, защото мислех да отидем до „Кан Луис“ — предложих аз. — Тази вечер сервират яхния от нахут и телешко…

— Добре, да не взимаме прибързани решения — съгласи се Фермин. — Доброто ястие е като разцъфнала девойка: само будалите не умеят да го оценят.

С този бисер от неизчерпаемия запас афоризми на бележития дон Фермин Ромеро де Торес поехме към заведението, което беше любимият ресторант на моя приятел в цяла Барселона и в голяма част от познатия свят. „Кан Луис“ се намираше на „Карер де ла Сера“ №49, на границата с квартала Равал. В скромната и донякъде театрална обстановка, пропита с мистериите на старата Барселона, ресторантът предлагаше отлична кухня и образцово обслужване на цени, които дори Фермин или аз можехме да си позволим. В делничните вечери там се събираше бохемска общност, в която хора от театралните и писателските среди и други заможни или бедни клиенти пиеха и вдигаха наздравици заедно.

На влизане съгледахме един от редовните клиенти на книжарницата, професор Албуркерке — местен учен, преподавател в литературния факултет, изтънчен критик и автор на статии, направил „Кан Луис“ в свой втори дом. Той вечеряше на бара и прелистваше вестник.

— Отдавна не сте идвали при нас, професоре — казах му аз, минавайки край него. — Трябва да ни посетите някой път и да си попълните запасите, че човек не може да живее само с некролози от „Ла Вангуардия“.

— На драго сърце бих дошъл. Просто съм затрупан с курсовите работи в края на годината. От толкова четене на глупостите, които ми пишат тия нафукани хлапаци, май вече развивам начална дислексия.

В този миг един от келнерите му поднесе десерта: кръгъл крем-карамел, който се полюляваше под обилно сълзящ слой горена захар и излъчваше фин аромат на ванилия.

— Ще ви мине, ваша милост, само след две лъжици от тази фантазия — рече Фермин. — Ех, как сладко се поклаща — като бюста на доня Маргарита Ксиргу18.

Начетеният професор погледна десерта си в светлината на това сравнение и кимна очарован. Оставихме учения мъж да се наслаждава на захарните прелести на театралната дива и се усамотихме на една ъглова маса в дъното на заведението, където не след дълго ни поднесоха обилна вечеря. Фермин се нахвърли върху храната като хала и омете всичко.

— Нали уж нямахте апетит? — подметнах аз.

— Мускулите искат калории — обясни той, докато излъскваше чинията си с последното парче хляб, останало в кошничката. На мен обаче ми се стори, че просто тревогата му го подтикваше да яде така ненаситно.