Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
На всеки петнайсет дни се провеждаше военен съд по съкратена процедура и осъдените биваха разстрелвани призори. Понякога — поради неизправност на пушките или амунициите — взводът за разстрел не успяваше да порази никой жизненоважен орган и тогава воплите на ранените, паднали в рова, се чуваха с часове. Друг път отекваше експлозия и виковете секваха отведнъж. Сред затворниците бе разпространена теорията, че някой от офицерите довършвал недоубитите с граната, но все пак никой не беше сигурен, че това бе вярното обяснение.
Носеше се и друг слух — че в петък сутрин господин директорът приемал в кабинета си съпруги, дъщери, годеници, че даже лели и баби на затворници. Сваляйки предварително венчалния си пръстен, който криел в най-горното чекмедже на писалището си, той изслушвал исканията им, претеглял молбите им, предлагал кърпичка за сълзите им и приемал подаръци и услуги от друго естество, предоставени след обещание за по-добра храна или отношение към близките им или за преразглеждане на неясните присъди, които никога не стигали до решение.
В други случаи Маурисио Валс просто поднасял на посетителките си чаени сладки и чаша мускат и ако въпреки мизерните времена и недохранването все още ловели око, им четял някои от писанията си и им признавал, че бракът му с болна жена бил същинско изпитание за святост. Надълго и нашироко се оплаквал колко ненавиждал работата си на тъмничар и колко унизително било за човек с неговата висока култура и изтънченост да бъде обвързан с такава долна служба, когато истинското му призвание било да е част от елита на страната.
Затворниците с по-дълъг стаж съветваха да не се говори за директора и по възможност дори да не се мисли за него. Повечето от тях предпочитаха да говорят за жените и за семействата, които бяха оставили зад гърба си, за живота, който си спомняха. Някои имаха снимки на приятелки или съпруги, които кътаха като съкровище и бяха готови да ги отбраняват с цената на живота си, ако някой се опиташе да им ги вземе. Не един и двама бяха казали на Фермин, че най-лоши са първите три месеца. После човек изгубваше всяка надежда, времето започваше да тече по-бързо и лишените от смисъл дни приспиваха душата.
5
В неделните дни, след литургията и речта на директора, някои затворници се събираха в едно слънчево кътче на двора, за да споделят някоя и друга цигара и да послушат историите, които им разказваше Давид Мартин, когато умът му беше бистър. Фермин, който ги знаеше почти всичките, защото беше чел цялата поредица „Градът на прокълнатите“, се присъединяваше към групата и оставяше въображението си да полети. Мартин обаче нерядко не беше в състояние да преброи дори до пет, тъй че другите го оставяха на мира, докато той се свираше по ъглите, за да си говори сам. Фермин го наблюдаваше внимателно и понякога го следваше отблизо, защото имаше нещо у този клетник, от което му се свиваше сърцето. Фермин използваше всичките си ловки номера и хитрини, за да му набавя цигари или дори бучки захар, които писателят обожаваше.
— Фермин, вие сте добър човек. Постарайте се да не ви личи.
Мартин винаги носеше със себе си една стара фотография, която обичаше да съзерцава дълги мигове. На нея се виждаше облечен в бяло мъж, който водеше за ръка момиченце на десетина години. И двамата наблюдаваха падащия здрач от края на малък дървен кей, който се врязваше в морето като мостик, прострян над прозрачни води. Когато Фермин го разпитваше за фотографията, Мартин само се усмихваше и безмълвно я прибираше в джоба си.
— Кое е момичето на снимката, господин Мартин?
— Не съм сигурен, Фермин. Паметта ми изневерява понякога. Не ви ли се случва и на вас?
— Разбира се. На всички ни се случва.
Носеше се мълва, че Мартин не бил съвсем с всичкия си, но скоро след като започна да се сближава с него, Фермин си даде сметка, че бедният човек бе дори по-зле, отколкото останалите затворници предполагаха. На моменти разсъждаваше по-ясно от всеки друг, но много пъти като че ли не осъзнаваше къде се намира и говореше за хора и места, които очевидно съществуваха само в спомените или въображението му.