Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
— Добре, Рангеле, кажи тогава и молитвата.
И Рангел, кроткото шопче, издигна светналите си очи и започна.
Майката, дъщерята, внучката и старецът замръзнаха благоговейно пред тая проста картина. Гласът на Рангел изтегляше една след друга думите на молитвата, която се наслагваше като благодат в душите ни. Очите на румънките се напълниха със сълзи. Старецът бе навел глава и шепнеше нещо.
Тая картина се свърза за мен завинаги с естествената доброта, която човешкото сърце излъчва. Всички хора са добри. Но трябва да са минали през голямо премеждие, за да се покажат какви са в действителност.
Двата народа бяха протегнали ръка и не си желаеха нищо лошо. В тая малка селска къща, която собствениците бяха напуснали, мирът бе сключен. А в същия час, заели позиция едни срещу други, войските се дебнеха за стръвна разправа…
Нека поне тая нощ мир царува между нас…
Благоговейната вечеря бе свършена. Попитах къде можем да нощуваме, за да не ги безпокоим. Турчина оставихме край огъня. Той бе се вече навечерял, като преди това бе настанил и нахранил коня си. Ние се прибрахме в стаята, която ни отредиха, и спахме сладък сън.
На сутринта всички ни изпратиха с благодарност и благословия. Госпожата, която не жалеше красивите си думи на още по-красивия си френски, след сърдечните пожелания за добър път и добро здраве прибави като последни и две думи на румънски.
— Ще се движите по румънска земя. Нека бъде снизходителна към вас. Нека ви закриля. Мержец сънътош! (Вървете със здраве.)
— Мержец сънътош — повториха родителите и дъщеряй.
Тая година снегът бе много рано започнал и движението ставаше все по-затруднено. А по шосето войници, войници… Застигахме все връщащи се от болниците войници. Почти всички бяха с тежки товари.
Всеки носи със себе си ядене и какво ли не. Някои, получили отпуск, носеха колети за другарите си.
Дни и дни пеша, без почивка, всеки бърза по-скоро да стигне. Няма ли каруци за тези хора?
Стоимен поздравляваше всички, които настигахме.
— Здравей, нашенец!
— Отдека познаваш толко ора? — питаше Рангел.
— А ти не ги ли познаваш? Сите са нашенци!
Стоимен бе горд от 1 полк, в който се числеше. Рангел — от 6. Иначе все кротък, тоя път и той се оживи.
— Па нашенци са, я! Сѐ от нашите села!
— Бре, Рангеле, ти много ора познаваш!
Рангел схвана закачката, но не се докачи, а още по-оживено отвърна:
— Е, па, сите са сѐ от наша земя софийска, на кой други да гони рома̀нци по Рома̀ния стиска?
Мислех, че само аз съм ударен на тая тема! Че като се създаде едно разположение, като се развързаха ония приказки все за нашата, турчинът забрави и Рушчук, и децата си.
Студ. А ние се сгряваме с разни-разнообразни. Почнахме все по-често и по-често да застигаме продоволствени кола, конници, войници. Слънце изгря и ни развесели.
Сега минавахме по места, които тая година не бяха още видели снежна покривка. Обширни румънски полета, догдето достига окото — равно. Само тук-там село и това е всичко.
Стигаме вече дивизията. Моите спътници трябва да се отделят за първа бригада. Благодарят и не знаят как да се нахвалят от хубавото пътуване, от кавалерското държане на Хасан, от издръжливостта на кроткото му конче.
Рангел се приближи до коня, погали го, потупа и, отдавайки още веднъж чест, тръгна, но се повърна.
— Чакай бе, щях да забравя.
И като развърза една шопска кесия, изсипа няколко монети и ги даде на турчина.
— На, па кажи да е на сполука.
— Хаир олсун, хаир олсун!
— Ти си бил голям джентлементин бе, Рангеле! Уж аз аристокрация, та разбирам, па ти да ме превариш!
И Стоимен извади кожено портмоне и последва примера на шестака.
Пристигнах в полка, отгдето дадох бележка на каруцаря кога и къде съм го освободил. Това бе необходимо, за да получи съответните надници. Сбогувах се и с него и… здравей 41 полк!
Първото началство, което видях, бе командирът на полка. Представих му се. Посрещна ме радостно и особено сърдечно ме поздрави с оздравяването.
— Бяхме ви помислили за умрял!
— Сигурно много ще живея, господин подполковник!
— Дай боже! Дай боже!
Дружинният командир капитан Петров поиска да ме задържи. Имало стрелба. Да съм останел… Я да си вървя аз при взвода!
Поручик Стефанов и Будевски ме посрещнаха извънредно възрадвани. И падна разпитване за близки и познати, и ядене на колетите, които им донесох. Тук се запознах с нов човек от ротата — Иван Власев от Скопската школа, чиито кандидати бяха пристигнали 12 дни след нас. В числото им бяха още докторът по археология от Виенския университет Иван Велков, гимназиалният учител — по литература — Васил Пундев, кандидат-инженерът от Берлинската техника Георги Иванов, съдебният кандидат Владимир Мавродиев, народният учител Иван Попкръстев, народният учител Крум Газурков, народният учител Георги Димитров, завършилият гимназия Йовко Шумански, завършилият механо техническо училище Ради Медникаров. Последен, тринадесети, бе един, който след войната умря от гражданска смърт. Държавата го амнистира. Полкът не го амнистира. Затова името му не петни тая страница.