Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Затова наред с имената на другарите ми, имената на други двама красят тая страница. Същата Скопска школа даде на полка завършилия архитектура в Германия Иван Вардев и следващия инженерство там Илия Георгиев. Когато се завърнах, и двамата бяха вече убити. Затова имената им красят тая книга.
Напред по ширна Румъния!
Настъпваме. Ето ме наново във връзка с противника. А това ми доставя безкрайно удоволствие.
Една нощ се вдигнах напред. Тъмнината попречи да се упътя. Колкото повече вървях, толкова повече мислех, че стигам. И наистина един кладенец, който бе вляво от ротата, се мярна, слава Богу, пристигам. Какво бе, обаче, учудването ми, когато чух руски говор. Просто не повярвах. Още няколко крачки и още няколко и зад един неголям насип виждам насядали край огъня руси. Измъкнах револвера и бавно направих няколко крачки назад. Не ме забелязаха. Още няколко. Че като побягнах! Встрани изпукаха няколко пушки. Напред се хвърли една ракета, после друга. А като застреляха и нашите! Нали моите от взвода видяха, че излизам, защо стрелят? Залепих се на земята. Никога не бе ми се видяла тъй мека.
Постепенно огънят от двете страни утихна. Но нашите ракети се хвърляха продължително. И те ме спасиха. Как не съм попаднал на някой руски пост! Достигам едно окопче, отгдето ми викат тайната дума. Отговарям. И то не само тайната. Аз съм, аз свой, аз! Приближих. Не ме познават. Били от рота, която е тъй далеч от нашата! Как съм се заблудил!
Един подофицер назад ми даде войник, който ме заведе до съседната рота и оттам вече леко се оправих.
Отидох да видя тоя пусти кладенец! Той също като оня, при русите! Така е, когато човек си мисли, че на земята има само един кладенец.
Русите бият здраво с артилерията си, като да не могат дай се нарадват. Много често нашата ги обсипва с огън или пък се почва продължителен артилерийски двубой. А както през деня, така и през нощта, пушечната стрелба поддържа бодростта и нервите.
Напредваме. Всяка нощ копаем окопи и на сто-сто и петдесет метра пред тях копнем малко и покрием с тръни, клони и каквото ни попадне. И на сутринта русите забиват по „окопите“ ни с такъв силен огън, че ако бихме били там, кой знае кой би останал.
Чудно нещо! Толкова да бъдат глупави. Ами като бият „първата“ ни линия, защо не пратят няколко поздрави и по втората, която е истинската? Не могат ли да разберат, че щом по окопите, които тъй силно обстрелват, никой не се движи, нищо не се вижда, нищо не се забелязва, възможно е да са празни? Да благодарим на несъобразителността им!
Една сутрин на шестдесет-седемдесет метра вляво от окопчетата на взвода ми падна тежка граната. Аха! Баба руска! Русите биеха с тежки 21 см. снаряди. Че като ни зачесаха, че като ни зачесаха… Какво са забелязали, когато там нямаше нищо! И не само там, а и на сто-двеста-триста метра вляво — също нищо. А те бият ли, бият! А ние не можем да мръднем. Взводовете вдясно малко трудно могат да доловят где точно се стреля, а ротата вдясно от тях „ясно вижда“ как левият фланг на трета рота е просто унищожен!
Времето минава, а стрелбата не спира. Като че ли имаме най-здрави куполни оръдия, които на всяка цена трябва да бъдат разрушени. Парчета стигат и до самите нас. А тия, които хвърчат и бръмчат като оси? В пълна безпомощност всеки от нас чака реда си. Тук едно рекуширало парче падна върху крака ми, право на коляното и скъса шинела. Когато пипнах — горещо. При тоя тъй продължителен, през целия ден, тежък, ужасно, душевно смутителен артилерийски огън, на открито, само в малки окопчета, отделно за всеки от нас, както русите ги правеха, виждам, че някаква фигура лази отзад. Поглеждам внимателно — моят ординарец Стоил Лазов, Стоилкьо, както го наричаха, макар да бе вече на четиридесет години. Войниците го наричаха „бозаджията“, защото макар от Софийско бе близо до Радомирско.