Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
– Сега знаете защо кожата ми е толкова дебела.
Емили отвърна на усмивката му, докато той й помагаше да слезе от коня.
Подобни закачки между Найлс и Тийодор винаги я караха да се чувства неудобно, но когато Саймън и Дрейвън го правеха, не я притесняваше. Може би, защото за разлика от Найлс и Тийодор, между тях не изглеждаше да има истинска омраза. Словесният двубой при тях изглеждаше като добродушно състезание между двамата, за да видят кой ще има последната дума.
– Страхувам се, че Рейвънсууд ще ви се стори доста по-различен от Уоруик – каза Дрейвън, след като Саймън я остави да стъпи пред него.
Тя благодари на Саймън, а погледа ѝ се плъзна по старите тъмносиви каменни стълби, водещи до дебела дървена врата. В този дом нямаше нищо предразполагащо или уютно. Съвсем нищо.
В такъв случай не беше учудващо, че мъжът бе толкова мрачен.
– Мога да се справя с това, милорд. Просто ме заведете при икономката и аз...
– Няма такава – прекъсна я той.
– Моля?
Дрейвън сви рамене.
– Имам само няколко слуги. Ще откриете, че аз не съм мъж, който пилее времето си лекомислено.
Ако не знаеше, че той има дванадесет рицари, че бе спечелил множество турнири на континента и бе награждаван доста щедро от крал Хенри, тя би поставила под съмнение платежоспособността му. Но лорд Дрейвън бе богат мъж, вероятно дори с повече богатства от тези на короната.
Решавайки, че критиката няма да ѝ спечели симпатиите на мъжа, когото се надяваше да съблазни, тя въздъхна.
– Добре, милорд. Мога да се справя с това –повтори Емили.
Дрейвън нареди на Саймън да намери някого, който да разтовари фургоните.
– Ще ви покажа стаята ви – каза ѝ той, след което се обърна и се заизкачва по стълбите.
Емили остана смаяна и ѝ отне известно време да се съвземе и да го последва. Не можеше да повярва, че той не ѝ предложи ръката си за помощ! Никой не я бе обиждал преди по този начин.
Поне бе така добър да задържи вратата отворена за нея.
Тя събра полите си, пристъпи в залага и замръзна на мястото си.
В къщата се носеше неописуема миризма, смесица от изгнило дърво, дим и нещо друго, което бе твърде отвратително, за да бъде назовано. Избледняващата слънчева светлина се прокрадваше през дупките на затворените дървени капаци, откривайки пред очите ѝ изобилие от изгнила слама, незапалено огнище и само три порутени обикновени маси, които бяха разположени в средата на залата. Наоколо обикаляха пет кучета, които ровеха из сламата, а масите изглеждаха така, сякаш никога не бяха почиствани.
Без значение, колко силно се опитваше, не успя да се спре и се намръщи от отвращение. Покри нос с ръка, за да не се задуши от зловонието.
Тя плъзна поглед из залата и забеляза липсата на подиум и маса за лорда.
– Къде е вашата маса, милорд?
– Нямам такава – каза той, докато минаваше покрай нея и продължи към стълбището.
Дали гласът му бе секнал за миг? Не беше сигурна, пък и той не спираше да върви.
Бързайки, за да не изостане, тя се заизкачва по стълбището. Поне тук миризмата отслабваше и можеше да диша нормално.
Лорд Дрейвън спря на върха на стълбището и отвори една врата. След това се отдръпна назад и задържа вратата с едната си ръка, докато другата бе поставил на меча си, за да може тя да влезе.
Емили преглътна тежко, докато минаваше покрай него. Беше толкова близо до лорд Дрейвън, че можеше да чуе дишането му и да усети топлината от дъха му върху кожата си.
Завладяна от присъствието му, тя едва се възпря да не застане на място и да вдиша чистия, приятен аромат на кожа и подправки.
Никога през живота си не се бе чувстваш по този начин. Толкова задъхана. Толкова развълнувана. Толкова жива.
В съзнанието ѝ отново изникна образът на черен лъв, в готовност за атака, защото графа бе също толкова див и непредвидим. Смъртоносен и смущаващ. Тя не се съмняваше, че можеше да я превземе на мига и да направи с нея каквото си пожелае. Щеше да е безпомощна да го спре.
Фактът, че не тръгна към нея, още повече засили любопитството ѝ към него. А също така и привличането ѝ.
Търсейки нещо, с което да отклони вниманието си от младия мъж, тя спря и се загледа в скромната стая, която можеше да съперничи с манастир по спартанския си вид.
Всичките ѝ нежни мисли за него се изпариха.
– Това въобще няма да стане – каза тя, ужасена от самата идея да прекара нощта в тази негостоприемна стая.
– Казахте, че може да се справите.
Тя го погледна невярващо.
– Предположих, че имате дом, сър, не тъмница.
Емили съжали за думите си още в момента, в който ги изрече, но той не показа гняв, нито пък друго чувство.
Просто стоеше сдържано на прага. Избледняващата слънчева светлина подчертаваше червеникавите отблясъци в косата му и се отразяваше в леденото синьо на очите му.