Хюрем. Московската наложница

Отсамният кимна към Александра и каза:

— Гледай, хванал си най-игривата сърничка.

После избухна в гръмогласен смях.

Тачам изобщо не реагира. Дали въобще беше чул? Онзи със сплъстената коса се ядоса на безразличието му и както се смееше, протегна ръка и посочи трите жени, свити до конете.

— Гледай ги тези. Нашите всичките приличат на недоклани стари кокошки.

Другите двама мъже съпроводиха хиленето на приятеля си, издавайки кудкудякащи звуци.

Нейният варварин изчака смеховете да утихнат, изгледа ги безмълвно и сетне отвърна:

— Съдбата на всеки е от Бога. На какво завиждаш, Беркул Джан?

Александра се учуди. Гласът на варварина този път не приличаше на съскане на змия. Сега сякаш идваше някъде много от дълбоко. Отново чу плътния му глас:

— Бог е този, който дава живот, и този, който го отнема. На всеки свой раб е дал сняг според планината му.

В пещерата отново се възцари мразовита тишина. Александра се сгуши още по-плътно там, където лежеше. Беше отворила широко очите си и се опитваше да не пропусне нито една подробност. Очевидно беше, че тримата мъже претегляха наум тези думи. Макар да беше дете, Александра можеше да усети напрежението във въздуха. Пръв наруши застрашителната тишина мъжът с дръпнати очи, който почеса рунтавия калпак на главата си.

— Какво се ядосваш бе, казахски вълк?

— Завистта е лоша. Нередна. Това казвам.

— Обаче е редно да се заглеждаш по младата газела, така ли, юнако?

— Тя е дете. Много е малка.

Беркул със сплъстените коси се засмя отново с хриптящ кикот:

— Щом краката ѝ докосват земята, когато седне, няма проблем.

— Тя е дете — повтори Тачам. Този път гласът му беше остър като бръснач.

Третият мъж се намеси:

— Казваха, че казахите били дебелоглави, а аз не вярвах.

Останалите закимаха, съгласявайки се с тези думи.

Ръката на Тачам се насочи от козята вълна, която беше усукал около кръста си, към пояса му.

— Казват, че и ножовете им са остри. Това не си ли го чул?

Александра видя, че и мъжът със сплъстената коса посегна към пояса си. В този миг татаринът с дръпнатите очи изведнъж скочи весело на крака, подхвана някаква измислена песен, в която се пееше: „Имането на всекиго си е за него“, и започна да танцува. Докато другите двама пляскаха с ръце и го съпровождаха, онзи със сплъстената брада се ухили на Тачам през огъня. Александра забеляза как в очите на мъжа за момент проблясна коварността на хиена.

— Завистта не приляга на конниците на кримския хан — каза онзи със сплъстените коси.

Другият не продължи спора. Дръпна ръката си от пояса и се захвана да разпалва огъня с един клон.

Момичето се опита да го огледа по-добре от мястото, където лежеше. Беше свалил гуглата си. Имаше дълги коси, като другите мъже, но неговите сякаш изглеждаха по-чисти. Заради отблясъците на пламъците Александра не можеше точно да определи дали бяха черни, руси или червени на цвят. Или пък вече бяха посивели, както тези на чичо ѝ Владимир? Дебелите му вежди обаче, които в краищата си приличаха на опънати към слепоочията му лъкове, бяха съвсем черни. В очите му пламтяха искри — точно както в първия миг, когато го видя. Тъй като в зениците му играеше отражението на огъня, момичето не успя да опрели точния им цвят, но предположи, че и те са черни. Носът му приличаше на орлов клюн. Сред брадата, която покриваше бузите и челюстта, се виждаха плътни устни. Тялото му беше толкова едро, че всяко място сякаш изглеждаше тясно за него. Вероятно беше около четиридесетгодишен — почти на годините на баща ѝ.