Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
— На кого ги дадохте?
— На онези двамата.
Димка не разбираше.
— Къде е Макс?
— В болницата — отговори Йосиф. — Счупиха му и двете ръце. Не ви ли стига?
Димка се позамисли. Освен ако всичко това не беше някакво театро, явно двама непознати жестоко бяха пребили Макс и го бяха принудили да върне парите, които беше взел от Наталия. Кои бяха те? И защо го бяха направили?
Явно Йосиф не знаеше повече. Димка умислено се обърна и излезе от магазина.
Не го е направила милицията, разсъждаваше той, докато крачеше към мотоциклета си, нито пък армията или КГБ. Официалните власти щяха да арестуват Макс и да го отведат в затвора, където да му счупят ръцете. Значи това беше нещо неофициално.
Следователно, престъпници. Значи сред приятелите или роднините на Наталия имаше страховити разбойници.
Не е чудно тогава, че тя не говореше за личния си живот.
Димка подкара бързо към Кремъл, но все пак се учуди да завари там Хрушчов. Но началството беше в настроение. Димка го чуваше да се смее. Навярно сега беше моментът да спомене Василий Енков. Отвори чекмеджето и извади досието от КГБ. Взе папка документи, които Хрушчов трябваше да подпише, после се поколеба. Глупаво беше да прави това, дори заради любимата си сестра. Но потисна тревогите си и влезе в главния кабинет.
Генералният секретар седеше зад голямо бюро и говореше по телефона. Той не харесваше много телефоните — предпочиташе личния контакт.
Казваше, че така може да разбере кога хората лъжат. Разговорът му обаче беше весел. Димка остави писмата пред него и Хрушчов започна да ги подписва, докато говореше и се смееше в слушалката.
Когато затвори, той каза:
— И какво е това в ръката Ви? Прилича на досие от КГБ.
— Василий Енков. Осъден на две години в трудов лагер за притежание на бюлетин за Устин Бодян, певеца дисидент. Излежал си е присъдата, но го държат там.
Хрушчов спря да подписва и вдигна поглед.
— Да имате някакъв личен интерес?
Димка изстина от страх.
— Ни най-малко — излъга той и успя да скрие тревогата в гласа си.
Разкриеше ли връзката на сестра си с един осъден престъпник, щеше да сложи край и на своята, и на нейната кариера.
Хрушчов присви очи.
— Защо тогава да му разрешаваме да се върне у дома?
На Димка му се прииска да беше отказал на Таня. Трябваше да знае, че Хрушчов ще го прозре: човек не става вожд на Съветския съюз, без да е подозрителен до степен на параноя. Той отчаяно заотстъпва:
— Не казвам, че трябва да го върнем — рече той възможно най-спокойно. — Само си помислих, че бихте искали да знаете за него. Престъплението му е дребно, излежал си е наказанието, а за Вас да дадете справедливост на едни незначителен дисидент ще е в съзвучие с общата Ви политика на предпазлива либерализация.
Хрушчов не се подлъга.
— Някой Ви е помолил за услуга — Димка понечи да заяви, че е невинен, но Хрушчов вдигна ръка и го смълча. — Не отричайте. Влиянието е наградата за тежката Ви работа.
Димка имаше чувството, че смъртната му присъда е отменена.
— Благодаря Ви — рече той по-жалко, отколкото му се щеше.
— Какво работи Енков в Сибир? — попита Хрушчов.
Димка осъзна, че ръката, в която държи досието, трепери. Притисна я до тялото си, за да спре.
— Техник в електроцентрала. Не е квалифициран, но преди това е работил в радио.
— Каква е била работата му в Москва?
— Редактор на сценарии.
— Мамицата му! — Хрушчов захвърли писалката. — Редактор на сценарии? Каква полза от това? В Сибир имат отчаяна нужда от техници. Оставете го там. Върши нещо полезно.
Димка го зяпна в удивление. Не знаеше какво да каже.
Хрушчов взе писалката и пак започна да подписва.
— Редактор на сценарии — измърмори той. — Бабината му.
Таня напечата на машина разказа на Василий Измръзване с две индигови копия.
Но той беше твърде добър за самиздат. Василий оживяваше света на лагерите с жестока откровеност, но правеше и нещо повече. Докато го преписваше на машината, Таня с болка в сърцето осъзна, че лагерът означава Съветският съюз, а разказът е свирепа критика на съветското общество. Василий казваше истината така, както Таня не можеше да я каже, и тя гореше от възмущение. Всеки ден пишеше статии, които се публикуваха във вестниците и списанията в целия Съветски съюз; всеки ден предпазливо отбягваше реалността. Не лъжеше откровено, но винаги подминаваше бедността, несправедливостта, потисничеството и прахосничеството, които бяха истинските особености на нейната страна. Разказът на Василий показваше, че нейният живот е фалшификат.