Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Внезапно чудовището го нападна. Ричард нямаше време да вдигне меча. Спъна се в един корен и падна по гръб, просвайки се на земята. Не можеше да си поеме дъх. Инстинктивно вдигна меча над главата си, за да прободе съществото, което очакваше да се строполи отгоре му.
Към меча се протегнаха остри влажни зъби и щракнаха ожесточено пред лицето му. Той нанесе удар, но чудовището остана незасегнато. Бесни червени очи се вторачиха в меча. Чудовището отстъпи назад и погледна наляво към гората. Изръмжа срещу нещо, ушите му се дръпнаха назад.
Вдигна един камък, два пъти по-голям от главата на Ричард, навири тъпата си муцуна високо във въздуха, пое си дълбоко въздух и с фучене стисна камъка в лапата си. Опънатите му мускули се стегнаха. Камъкът се разтроши с трясък, който отекна през гората. Въздухът се изпълни с прах и отломки. Чудовището се огледа и бързо се втурна между дърветата.
Ричард продължаваше да лежи по гръб, задъхан, вгледан в гората с широко отворени очи в очакване то да се появи отново. Извика Калан по име. Не получи отговор.
Преди да успее да се изправи на крака, нещо пепеляво на цвят, с дълги ръце, скочи върху му, поваляйки го отново на земята. То крещеше яростно. Мощни, груби ръце се вкопчиха в неговите, опитвайки се да изтръгнат меча. Едната го цапна през устата, от което Ричард без малко не загуби съзнание. Докато то надаваше вой, две безкръвни бели устни се разтегнаха, разкривайки два реда остри зъби. Изпъкналите жълти очи не го изпускаха от поглед. Като обезумяло то се опита да го ритне в лицето. Ричард стискаше меча с всичка сила, опитвайки се да се изтръгне от болезнената хватка на дългите пръсти.
— Мечът ми — зъбеше се съществото. — Давай. Давай си ми меча.
Отчаяно вкопчили се един в друг, двамата се търкаляха на земята, под тях се разхвърчаха листа и съчки. Едната от силните ръце се протегна назад и докопа Ричард за косата, натискайки главата му в земята, като се опитваше да я удари в един камък. С ръмжене то внезапно се протегна отново към дръжката на меча и успя да избута встрани едната от потните ръце на Ричард, след което се вкопчи здраво в дръжката, заедно с другата му ръка. Острите му крясъци раздираха горската тишина. Жилавите му пръсти започнаха да избутват и другата ръка на Ричард от дръжката; остри нокти се впиваха в плътта му.
Ричард разбра, че губи битката. Жилавото малко същество, независимо от ръста си, беше по-силно от него. Трябваше да направи нещо, в противен случай скоро щеше да загуби меча си.
— Давай — изсъска то, обръщайки внезапно към Ричард бледата си глава, като се зъбеше и се опитваше да го ухапе по лицето. Между зъбите му бяха натъпкани влажни, сиви остатъци храна. Тежкият му дъх вонеше на мърша. Плешивата му, восъчнобяла глава беше покрита с тъмни петна.
Следващия път, когато двамата се претърколиха на земята, Ричард отчаяно посегна към колана си и извади ножа си. За нула време той вече докосваше врата на съществото.
— Моля! — нададе вой то. — Не убиваш! Не убиваш!
— Тогава пусни меча! Веднага!
Съществото бавно, неохотно отпусна хватката си. Ричард лежеше по гръб, вонящото същество по корем. То увисна над него.
— Моля, не убивай — изхленчи то.
Ричард се освободи от отвратителното същество, поваляйки го по гръб. Натисна го в гърдите с върха на меча си. Жълтите му очи се ококориха.
Гневът, извиращ от меча, отново го облада.
— Ако дори само си помисля, че искаш да направиш нещо, което няма да ми хареса — Ричард го мушна с меча, — ще те наръгам. Ясно? — То закима енергично. Ричард се наведе по-близо до него. — Къде изчезна приятелят ти?
— Приятел?
— Онова огромно нещо, дето едва не ме уби, преди ти да ме нападнеш!
— Калтропът. Не приятел — трепна то. — Щастливец. Калтроп убива нощем. Чакал нощ. За да убие теб. Има сила през нощ. Щастливец.
— Не ти вярвам! Ти беше с него.
— Не — отново трепна то. — Аз само следвах. Докато той убие теб.
— Защо?
Изпъкналите очи се плъзнаха към меча.
— Мечът ми. Давай. Моля?
— Не!
Ричард се огледа за Калан. Раницата й лежеше на земята наблизо зад него, но от самата нея нямаше и следа. Изведнъж го побиха тръпки от притеснение. Погледът му се плъзна наоколо на бързи подскоци. Знаеше, че Калтропът не я е хванал; беше потънал сам в гората. Продължаваше да държи острието на меча допряно до гърдите на съществото и крещеше името на Калан с надеждата, че тя ще отвърне на отчаяните му викове. Никакъв отговор.
— Господарката хвана красивата дама.
Лицето на Ричард моментално се обърна към жълтите очи.