Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Какво искаш да кажеш?
— Господарката. Тя взе красивата дама. — Ричард натисна с меча, за да му подскаже, че иска да чуе още нещо, и то на секундата.
— Ние ви следвахме. Гледахме как Калтропът си играе с вас. Да видим какво ще стане. — Изпъкналите му жълти очи отново се спряха на меча.
— За да откраднете меча!
— Не откраднем! Мой! Давай! — Ръцете му отново започнаха да се протягат, докато Ричард не натисна още малко, от което съществото замръзна на място.
— Коя е твоята господарка?
— Господарка! — той затрепери, молейки за милост. — Господарка е Шота.
Главата на Ричард леко се отметна назад.
— Твоята господарка е вещицата Шота?
Съществото кимна енергично.
Ръката на Ричард стисна меча по-здраво.
— Защо тя взе красивата дама?
— Не знам. Може би за да си поиграе с нея. Може би за да я убие — съществото погледна Ричард крадешком. — Може би за да хване теб.
— Обърни се — каза Ричард. То се сви. — Обърни се или ти забивам меча в тялото!
То, треперейки, се преобърна. Ричард стъпи с крак върху кръста му, под острите, щръкнали издатини на гръбнака му. Пресегна се към раницата си и извади едно въже. Метна около врата му примка с плъзгащ се възел.
— Имаш ли си име?
— Компаньон. Аз съм компаньон на Господарката. Самюъл.
Ричард го изправи на крака; по сивата кожа на гърдите му бяха полепнали листа.
— Е добре, Самюъл, да вървим при Господарката ти. Ти водиш. Едно грешно движение и съм ти откъснал главата с въжето. Ясно?
Самюъл бързо кимна, после, след като погледна косо въжето, кимна още веднъж, този път бавно.
— Агаден. Компаньонът заведе те там. Не убиваш ме?
— Ако ме заведеш там, при господарката ти, и ако на красивата дама й няма нищо, няма да те убия.
Ричард затегна въжето, за да покаже на Самюъл кой владее положението, после прибра меча.
— Ето, ти ще носиш раницата на красивата дама.
Самюъл изтръгна раницата от ръцете на Ричард.
— Мое! Давай! — Огромните ръце започнаха да тършуват вътре.
Ричард дръпна здраво въжето.
— Това не е твое. Дръж си ръцете далеч от него!
Изпълнени с омраза, изпъкнали жълти очи го погледнаха.
— Когато Господарка убие теб, Самюъл изяде те.
— Ако аз не те изям преди това — подигравателно отвърна Ричард. — Доста съм гладен. Може да си хапна малко гозба от Самюъл по пътя.
Омразата в очите му се промени в ужас.
— Моля! Не убивай! Самюъл заведе те при Господарката, при красивата дама. Обещава. — Той преметна раницата на гърба си и направи няколко крачки, докато се успокои. — Следвай Самюъл. Бързо — каза той, с желание да докаже, че Ричард не напразно го е оставил жив. — Не готвиш Самюъл, моля — мърмореше си той отново и отново, докато вървяха обратно по пътеката.
Ричард не можеше да си представи що за същество е Самюъл. В него имаше нещо познато, но не знаеше какво. Не беше много висок, но определено притежаваше доста сила. Челюстта на Ричард още пулсираше там, където Самюъл го бе ударил, а главата и вратът го боляха от натискането в земята.
Както се движеше със странната си походка, мърморейки си безспир, че не иска да бъде сготвен, ръцете му почти докосваха земята. Единственото му облекло бяха тъмни къси панталони, увесени на две презрамки. Краката му бяха несъразмерно големи, също както и китките, и целите му ръце. Коремът му беше кръгъл и пълен, с какво — Ричард можеше само да гадае. Никъде по тялото му нямаше косми, кожата му изглеждаше така, сякаш не беше виждала слънце от години. От време на време Самюъл сграбчваше някоя клечка или пък камък и казваше „Мое! Давай!“ не на някой определено, просто ей така, докато след миг загубваше интерес и захвърляше последното си откритие.
Държейки строго под око гората и Самюъл, Ричард го следваше, като го сръчкваше да върви по-бързо. Страхуваше се за Калан и се ядосваше на себе си. Старият Джон, Калтропът или каквото там беше, успя да го преметне така добре. Не можеше да повярва, че наистина се беше вързал. Повярва на думите му просто защото искаше да повярва, защото толкова силно копнееше да види Зед. Направи точно онова, което винаги казваше на другите да не правят. Самият той даде на чудовището необходимата информация, която по-късно то му представи като доказателство. Беше вбесен от собствената си глупост. В същото време страшно се срамуваше.
Хората вярват в разни неща, защото искат те да са верни, беше казал на Калан, същото направи и той сега, в резултат на което Калан попадна в ръцете на вещицата. Точно онова, от което тя толкова се страхуваше. И всичко стана заради неговата безумна глупост, защото отслаби бдителността си. Явно всеки път, когато се случваше нещо подобно, цената плащаше тя. Ако вещицата възнамеряваше да й причини зло, щеше да разбере какво означава гневът на Търсача, закле се пред себе си той.