Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Ей, Айла, виж! — извика Диджи, докато, застанала на колене, разглеждаше замръзналия животински труп с бяла козина, висящ на примка, стегната плътно около врата му. — Бях заложила и други капани. Да побързаме да ги проверим.
Айла искаше да остане, за да разгледа примката, но тръгна след Диджи.
— Какво смяташ да правиш с него? — попита я тя като я настигна.
— Зависи колко съм хванала. Исках да направя яка на наметало от козина за Бранаг, но ще му шия и туника, червена — но не толкова яркочервена, колкото твоята. Ще бъде с дълги ръкави и за нея трябват две кожи. Опитвам се да докарам цвета на втората като на първата. Иска ми се да я украся с кожа и зъби от зимна лисица. Ти как мислиш?
— Мисля, че ще стане много красива.
Известно време се спускаха заедно по снега, после Айла каза:
— Как мислиш, какво би било най-добре за бяла туника?
— Зависи. Искаш ли да има и други цветове или да бъде цялата бяла?
— Мисля, че искам да е цялата бяла, но не съм сигурна.
— Много би подхождала кожа от бяла лисица.
— Мислех за това, но… Струва ми се, че няма да е най-подходящата — каза Айла.
Онова, което я безпокоеше, не бе толкова цветът. Спомни си, че бе избрала кожи от бяла лисица за Ранек на церемонията по осиновяването и и не искаше да има нищо, което да буди спомени за онова време.
Вторият капан беше хлопнал, но беше празен. Примката от сухожилие бе прегризана и наоколо имаше вълчи стъпки. В третия също се бе хванала лисица и явно бе здраво замръзнала в примката, но козината и бе ръфана, почти напълно изядена и на практика беше безполезна. Айла отново посочи вълчи следи.
— Изглежда, че ловя лисици за храна на вълците — каза Диджи.
— Май само една е пострадала, Диджи — обади се Айла.
Диджи вече започваше да се опасява, че няма да се сдобие с още една годна кожа, дори и да се бе хванала лисица в четвъртия и капан. Забързаха към мястото, където го беше заложила.
— Би трябвало да е ей там, близо до онези храсти — каза тя, когато наближиха един шубрак в гориста местност, — но не виждам…
— Ето я, Диджи! — извика Айла, която беше я преварила. — И изглежда добра. Я виж каква опашка има!
— Идеално! — въздъхна с облекчение Диджи. — Трябват ми поне две.
Тя освободи замръзналата лисица от примката, завърза я за първата и ги метна на клона на едно дърво. Беше се поуспокоила, след като се беше сдобила с две лисици.
— Гладна съм. Защо да не спрем тук и да хапнем нещо?
— Като спомена за ядене, и аз огладнях.
Намираха се в долчинка с рехава горичка — повече шубрак, отколкото дървета. Беше се образувала от рекичка, просякла дълбоки слоеве льосова почва. През отминаващите дни на дългата сурова зима долчинката навяваше нерадостно чувство на отегчително изтощение. Беше еднообразна местност в черни и бели тонове, примесени с потискащи сиви нюанси. Снежната покривка, накъсана от храсталаците под дърветата, беше стара и слегната, набраздена от множество следи и изглеждаше износена и мърлява. Счупени клони, под които се подаваше оголено дърво, показваха опустошенията на вятъра, снега и гладните животни. Върбите и елшите се бяха привели ниско до земята — тежестта на климата и сезона ги бяха превърнали в слегнати храсталаци. Стърчаха само няколко мършави брези, чиито голи клони потракваха на вятъра, сякаш шумно призоваваха изпълващото присъствие на зеленината. Дори иглолистните дървета бяха загубили цвета си. Огънатите борове, чиято кора бе покрита със сиви лишеи, бяха посърнали, високите им стволове бяха потъмнели и притиснати от снежния си товар.
Върху един полегат склон изпъкваше снежна могила, въоръжена с дълги стебла, на които стърчаха остри, тръни — това бяха изсъхналите дървени стъбла на пълзящи растения, отвоювали миналото лято нова територия. Айла запомни мястото, но не като непроходим гъсталак от трънливо бяло изтравниче, а като място, където можеха да се намерят ягоди, малини и лековити листа през съответните сезони. Тя можеше да проникне отвъд безрадостния, изнурен пейзаж и да прозре надеждата, която той криеше. След дългия принудителен престой на закрито дори тъжният зимен пейзаж изглеждаше обещаващ, особено когато грееше слънце.