Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Барук заби поглед в чашата си с козе мляко.
— Е, това поне сме го избегнали, досега. — Отпи.
— Грешиш — каза Рейк. — Принудителното оттегляне на Сенкотрон от играта беляза първото проливане на безсмъртна кръв.
Барук за малко щеше да се задави с млякото. Остави чашата и зяпна Тайст Андий.
— Чия?
— Две Хрътки умряха от моя меч. Мисля, че това изкара Сенкотрон от равновесие.
Барук се отпусна в стола си и затвори очи.
— Значи залогът се е вдигнал.
— Толкова високо, колкото Лунния къс, алхимико. Е, какво още можеш да ми кажеш за този Джагътски тиран? Доколкото помня, каза ми, че искаш да се посъветваш с авторитет.
Барук отвори очи и хвърли парчето хляб в огъня.
— Тук има един проблем, Рейк. Надявам се, че ти би могъл да ми обясниш какво се е случило. Моля — каза той и стана, — ела с мен.
Рейк го последва. Тази нощ не носеше меча си. За Барук широкият гръб на Господаря на Лунния къс изглеждаше някак недовършен, но той все пак беше благодарен, че оръжието го няма.
Изведе Рейк от стаята и го поведе по централното стълбище към стаите долу. В първата от тези подземни стаи имаше тесен нар, а на нара лежеше старец. Барук му го показа.
— Както виждаш, като че ли спи. Казва се Мамът.
Рейк го погледна учуден.
— Историкът?
— Освен това е Върховен жрец на Д’рек.
— Това обяснява цинизма в писанията му — каза усмихнат Рейк. — Червеят на есента отглежда нещастници.
Барук беше изненадан, че този Тайст Андий е чел „Истории“ на Мамът, но пък защо не? Един живот, който продължава хиляди години, предполагаше необходимостта от някои странични занимания, разбира се.
— И тъй — каза Рейк и закрачи към леглото, — Мамът спи дълбок сън. Какво го е предизвикало? — Наведе се над стареца.
Барук пристъпи до него.
— Точно това е странното. Признавам, че малко разбирам от земна магия. Д’рисс е Лабиринт, който никога не съм изследвал. Извиках Мамът, както ти казах, и щом дойде, го помолих да ми каже всичко, което знае за Джагътския тиран и гробницата. Той просто седна и затвори очи. Все още не ги е отворил и оттогава не е изрекъл и една дума.
Рейк се изправи.
— Приел е много сериозно молбата ти, както разбирам.
— Какво искаш да кажеш?
— Както предположи, той е отворил своя Лабиринт Д’рисс. Потърсил е отговор на въпроса ти с доста, да се изразим така, преки средства. И сега нещо го е хванало в капан.
— Тръгнал е по Лабиринта към гробницата на Джагътския тиран? Стар глупак!
— В съсредоточена магия Телланн, да не говорим за Омтоуз Феллак на Джагът. Отгоре на всичко и една жена, притежаваща отатаралски меч. — Рейк скръсти ръце. — Няма да се съвземе, преди Т’лан Имасс и мечът да са напуснали гробницата. А дори тогава, ако не побърза, пробуждащият се джагът може да го вземе.
Костите на Барук се смразиха.
— Да го вземе? Да го обсеби?
Рейк кимна мрачно.
— Върховен жрец е, нали? Би могъл да се окаже много полезен за джагъта. Да не говорим за достъпа, който Мамът може да му осигури към Д’рек. Барук, знаеш ли дали този тиран е способен да пороби богиня?
— Не знам — прошепна Барук, погледна блажено отпуснатото тяло на Мамът и на челото му изби пот. — Десембрий да не дава дано.
Старицата седеше на стъпалата на сградата под слънцето на късния следобед и тъпчеше издълбаната си от мек камък лула със сушени листа от италби. На дървените стъпала до нея стоеше малък покрит бронзов мангал. Пръчките за подпалка стърчаха от дупките около купата. Старата извади една и я поднесе към лулата си, след което я хвърли на улицата.
Мъжът, крачещ в другия край на улицата, видя сигнала и прокара пръсти през косата си, Трошачът на кръгове се чувстваше близо до паниката. Тази обиколка по улиците беше твърде рискована. Преследвачите на Търбан Орр бяха наблизо — усещаше ги с ужасяваща сигурност. Рано или късно съветникът щеше да си припомни многобройните си срещи под Деспотския барбикан и пазача, стоял там на пост всеки път. Това негово нагло самопоказване можеше да провали всичко.
Той зави на ъгъла, излезе отново от полезрението на старицата и продължи още три карета, докато не се озова срещу хана „Феникс“. Две жени безделничеха на входа, кикотеха се на някаква своя шега.
Трошачът на кръгове пъхна палци под колана на меча си и придърпа ножницата на бедрото. Бронзовият й връх изстърга в камъка до него. После измъкна ръцете си и продължи към Крайезерната. „Е, и това свърши.“ Оставаше му само още един последен контакт, който вероятно щеше да се окаже излишен, но той щеше да изпълни заповедите на Змиорката. Нещата се приближаваха към развръзка. Не очакваше, че ще остане жив задълго, но дотогава щеше да направи каквото трябва. Какво повече можеше да се иска от него?