Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Генерал Мейферт изглеждаше доволен, както би бил доволен всеки генерал, видял, че армията, която се е страхувал, че ще загуби, най—после е спасена — поне за момента. Поведе Калан и Кара в мрака, осветяван от хиляди огньове към палатките, които бе приготвил за тях. Но ги осведоми как е минало всичко и набързо изброи нещата, които са били принудени да изоставят.
— Ще бъде студена нощ — каза генералът, когато стигнаха при палатките, издигнати между два високи. — Погрижих се да затоплят торба с камъни за вас Майко Изповедник. За вас също, господарке Кара.
Калан му благодари и мъжът побърза да се върне към задълженията си. Кара отиде да донесе нещо за ядене. Калан й подвикна, че не иска да вечеря и направо ще си ляга.
Вътре в палатката си намери Дух, оставена на малка масичка. Лампата, увесена на рейката, осветяваше гордата й поза. Спря, за да прокара пръст по развятата й рокля.
Трепереща от студ, тя нямаше търпение да се пъхне в леглото и да придърпа под кожената си наметка торбата с камъни. Докато си мислеше колко й е студено, вместо да се насочи към леглото, излезе от палатката и започна да се взира в мрака за Сестра. Следвайки указанията й, се насочи към група палатки, издигнати в една горичка от млади дървета. Сред тях откри ниския навес, опънат сред клоните, за да пази от студа и вятъра.
Наведе се и се взря в купчината одеяла, които различи на слабата светлина от огньовете навън.
— Холи? Тук ли си?
Показа се малка главица.
— Майко Изповедник?
Момиченцето трепереше.
— Какво има? Имате ли нужда от мен?
— Да, ела, ако обичаш.
Холи се изправи, увита в одеяло. Калан стисна малката й ръчица и я поведе мълчаливо към палатката си. Очите на Холи станаха големи като палачинки, щом Калан я покани вътре. Пред малката масичка момиченцето се спря удивено и загледа в почуда фигурата на Дух.
— Харесва ли ти? — попита я Калан.
Трепереща от студ, Холи благоговейно прокара тъничките си пръсти по ръката на Дух.
— Откъде сте се сдобила с подобно красиво нещо?
— Ричард ми я направи.
Холи най—накрая откъсна поглед от статуята и обърна глава към Калан.
— Ричард ми липсва.
Калан виждаше дъха на Холи в неподвижния въздух.
— Той винаги е бил толкова мил към мен. Повечето хора се държаха отвратително, но не и той.
Калан изпита внезапен пристъп на болка. Не бе очаквала разговорът да се насочи към Ричард.
— Какво мога да направя за вас, Майко Изповедник?
Калан разгони мислите си и се усмихна.
— Много се гордея с онова, което стори днес за всички нас, Холи. Обещах ти тази нощ да ти бъде топло. Така и ще бъде.
Зъбите на момиченцето тракаха.
— Наистина ли?
Калан остави Меча на истината край леглото. Съблече част от по—тежките си дрехи, намали пламъка на лампата и седна на сламеното легло. Околните огньове осветяваха стените на палатката в мека светлина.
— Ела. Пъхни се при мен в леглото. Чака ни студена нощ. Искам да ме топлиш.
Холи се поколеба само за миг.
Калан легна на една страна, притисна гръбчето на малката към корема си, а торбата с камъни прилепи до корема на Холи, която гушна торбата и простена от удоволствие. Блаженото стенание предизвика усмивка на устните на Калан.
Известно време усмивката се задържа на устните й. Мислеше си колко е хубаво да видиш някой спокоен и защитен. Присъствието на малкото момиченце помогна на Калан да забрави ужасните неща, които бе видяла през деня. Високо в планината проехтя самотен вълчи вой. Гласът му отекна в долината и затихна, за да бъде подет отново и отново от ехото, сетила меча до гърба си, Калан отново се сети за Ричард. Унесена в мисли за него, питайки се дали е добре, тя потъна в сън.
На следващия ден снегът слезе от високите планини и се развилня из южните райони на Средната земя. Бурите продължиха цели два дни. През втората вечер на снежната вихрушка Калан сподели палатката си с Холи, Валъри и Хелън. Те седяха увити в одеялата си, ядяха лагерните манджи, пееха песни, разказваха си приказки за принцове и принцеси и спяха заедно, за да се топлят.
Когато снежната буря най—сетне отмина и настъпи златисто утро, повечето от по—високите палатки бяха затрупани догоре откъм ветровитата страна. По—малките изобщо не се виждаха. Хората се опитваха да се отрият от снега. Приличаха на животинки, надигащи се от хралупите си след зимен сън.