Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Във въздуха изсвистя още една топка магьоснически огън, която се изля върху Ордена като вода от пропукал се бент. Изригването бе толкова мощно, че огненото течение помете цели редици бойци.
Недалеч от Калан и Вирна в отговор избухна нов мощен взрив огън, насочен към Д’Харанците. Почти едновременно с него отдясно излетя малка синя сфера, която посрещна вражеския огън във въздуха. Сблъсъкът произведе дъжд от искри, който се изля съвсем близо до Калан. Тя ахна и рязко сви наляво, за да избегне в последния момент тежка топка синкав огън, стоварила се непосредствено до тях. От нея изригна фонтан от искри.
Разминаха се на сантиметри от огъня, но затова пък се оказаха право срещу врага, настъпващ решително напред. Бяха толкова близо, че Калан можеше да прочете ругатните, които изричаха устните на войниците. Отново дръпна рязко юздите, този път за да свие надясно. Животното смени курса, но не достатъчно, че да избегне връхлитащите орди.
Върху главите на хората и по земята заваля порой от светещи късове. Конят бе толкова уплашен, че вече не се поддаваше на управлението й. Миризмата на изгоряла кожа внасяше допълнителна паника. Калан погледна надолу и видя, че част от защитната кожа на краката й се е подпалила. Малкият, но яростен пламък се разгаряше застрашително бързо под напора на вятъра. Не смееше да го потуши с ръка, за да не залепне за нея. Не искаше да мисли какво ще се случи, когато най—сетне пробие до плътта й. Когато това стане, трябваше да изтърпи болката — нямаше друг избор.
Вирна не бе разбрала какво става. Тялото й бе извърнато настрани, ръцете й продължаваха да разпръскват стъкления прах. С периферното си зрение Калан виждаше как той се носи зад тях. Дългата димна опашка се виеше, понесена от вятъра, насочена към врага, покрай предната линия, върху плътните редици войници в черния мрак. Още по—навътре в редиците на Ордена стъкленият прах се смесваше с праха, вдигнат от краката на толкова много хора.
Една стрела одраска коня по врата и потъна в тъмнината. Група мъже, видели я да приближава, се бяха втурнали да й препречат пътя. Калан задърпа юздите неистово, опитвайки се да накара коня да завие надясно. Обзет от неконтролируем ужас, той не се подчини и продължи да препуска напред. Калан се почувства безпомощна. Не можеше да направи нищо. Носеха се право срещу стена от разярени мъже.
— Приближаваме се твърде много! — изкрещя Вирна в ухото й.
Калан нямаше време да й отговори. Дясната й ръка трепереше от неистовото усилие върху юздата, но конят бе много по—силен от нея. Тя протегна десния си крак назад и заби пета с всичка сила в хълбока му, за да го накара да завие. Мъжете отпред насочиха пиките и копията си. Да се биеш бе едно, но да нямаш контрол над ставащото и да си ням свидетел на съдбата си бе съвсем различно.
— Калан! Какво правиш!
Прибавила тежестта и на крака си, тя най—сетне успя да принуди животното да се изнесе леко вдясно. Не бе достатъчно. Нямаше да има време да довърши завоя. Врагът й се стори като оловна стена, в която всеки миг щяха Да се разбият.
Само на три крачки от тях конят сведе глава.
— Добро момче! — насърчи го Калан.
Може би все още имаше шанс да избегнат остриетата. Калан се изправи на стремената и прилепи глава до гривата на коня, изправила гръб. Отпусна и двете юзди. Все е го притискаше с пети, но му осигури свободата, от която животното се нуждаеше.
Нямаше представа дали ще успее с допълнителната тежест на гръб. Само ако копията бяха по—къси! Изкрещя на Вирна да се държи.
Изведнъж точно пред тях се плъзна ивица нисък магьоснически огън. Мъжете, спуснали се стремглаво да препречат пътя на Калан, се хвърлиха на земята. Всички долепиха глави в студената земя. Огнените езици преминаха на сантиметри отгоре им и са забиха в снега току до Калан. В ушите й изригна едновременният крясък на хиляди мъже. Конят опъна снижената си глава и повдигна колене към тялото си. Напрегнал цялата си мощ, той скочи стремглаво напред. Гърбът му се изви във въздуха над главите на вражеските войници. Вирна нададе вик, ръката й стискаше като менгеме кръста на Калан. Приземиха се от другата страна на полегналите на земята войници. Запънала крака в стремената, Калан използва тежестта на тялото си, за да омекоти удара. Вирна нямаше тази възможност. Натоварен с допълнителна тежест, конят едва се задържа на крака, щом докосна земята, но успя да се овладее и продължи да галопира напред. Най—сетне успяха да се освободят от войниците на Ордена.
— Какво ти става! — изкрещя Вирна. — Ако продължаваш така, няма да мога да го разпръсквам равномерно!
— Съжалявам — отвърна Калан през рамо.