Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Освен ако не ги завладееше жажда за кръв.
Прогони тази мисъл и се съсредоточи върху онова, което Сейзед му бе разказал за лагера на колосите. Съществата бяха въоръжени с тежките железни мечове, които му бе описал терисецът. Колкото по-едър бе колосът, толкова по-голям бе мечът му. Когато достигнеше размери, които предполагаха ново, по-голямо оръжие, колосът имаше две възможности: да намери захвърлен меч или да убие някой и да отнеме неговия. Така популацията на колосите лесно можеше да се контролира чрез увеличаване или намаляване броя на мечовете в една определена група.
Никой от учените нямаше представа как се размножават тези чудовища.
Сейзед му бе разказал и за странните малки торбички, вързани за мечовете. „Какво ли има в тях? — зачуди се Елънд. Сейзед бе казал, че по-едрите екземпляри носели по три-четири. — Но този от моята група има поне двайсет“. Дори дребните колоси от групата около Елънд имаха по три торбички.
„Интересно дали Джастис не контролира колосите чрез онова, което е торбичките?“
Нямаше начин да разбере, освен ако не помоли някой от колосите да му даде торбичката си — а се съмняваше, че ще го направят.
Докато прекосяваха лагера, забеляза и друго странно нещо — някои от колосите носеха дрехи. Навремето се бяха ограничавали само с набедрени препаски и Сейзед го бе потвърдил. Но сега мнозина бяха обули панталони и носеха ризи или поли, прилепнали към телата им. Дрехите бяха от всякакви размери и повечето бяха скъсани по шевовете. Други пък висяха свободно и бяха привързани с колани. Елънд видя няколко колоса с превръзки на главите и ръцете.
— Ние не сме колоси — заяви неочаквано водачът на групата и го погледна.
Елънд се намръщи озадачено.
— Какво значи това?
— Ти мислиш, че сме колоси — повтори водачът с устни, толкова изпънати, че едва оформяше думите. — Ние сме хора. Ще живеем във вашия град. Ще ви избием и ще го вземем.
Елънд потрепери, осъзнал причината за странното облекло. Бяха го взели от градчето, което бяха нападнали и откъдето бяха пристигнали бежанците. Изглежда, имаше някаква промяна в начина им на мислене. Или пък това желание е съществувало винаги, но е било потискано от лорд Владетеля? Ученият в Елънд бе заинтригуван. Останалата част от него — ужасена.
Водачът спря пред няколко шатри — единствените в целия лагер — и изведнъж се обърна и извика. Конят на Елънд се стресна и той дръпна юздите да го успокои, а през това време колосът се нахвърли с юмруци върху един от спътниците си.
Елънд овладя коня. Но водачът не можа да се справи със съперника си.
Докато Елънд слизаше от коня, победителят измъкна окървавения си меч от гърдите на сваления водач. После — по тялото му зееха няколко пресни цепнатини и не всичките бяха от опънатата кожа — се наведе и прибра торбичките от трупа. Елънд го гледаше втрещено. Колосът се изправи и каза завалено:
— От този не ставаше добър водач.
„Не мога да позволя на тези чудовища да нападнат града — помисли Елънд. — Трябва да направя нещо“. Слезе от коня и го поведе за юздите към първата шатра, пред която имаше група неспокойни млади мъже с униформи. Подаде юздите на един и нареди:
— Погрижи се за животното. — И пристъпи напред. — Аз съм Елънд Венчър. Съобщете за мен на лорд Лекал.
Един войник влезе в шатрата. Елънд го последва в преддверието, където имаше още неспокойни войници.
„Какво ли е за тях — помисли Елънд — да живеят сред тези ужасни създания?“ Зачака с привидно търпение, докато един глас не се обади отвътре:
— Пуснете го да влезе.
Изминалите месеци не бяха оказали благотворно влияние върху Джастис Лекал. По някаква причина редките кичури на темето му изглеждаха по-жалки, отколкото ако си бе обръснал главата. Сюртукът му бе увиснал и лекьосан, под очите му бяха натежали тъмни торбички.
Щом видя Елънд, Джастис се ококори невярващо, после вдигна разтреперана ръка да приглади косата, която нямаше.
— Елънд? Какво, в името на лорд Владетеля, се е случило с теб?
— Отговорности, Джастис — отвърна Елънд. — Изглежда, никой от двама ни не е бил готов за тях.
— Вън — нареди Джастис на охраната и те побързаха да излязат.
— Доста време мина, Елънд — подхвърли Джастис и се засмя уморено.
Елънд кимна.
— Какви времена бяха само — продължи Джастис. — Седяхме у вас или у нас, или се наливахме при Телдън. Бяхме толкова наивни, нали?
— Наивни — повтори Елънд. — Но изпълнени с надежди.
— Нещо за пиене? — предложи Джастис и се приближи до скрина. Елънд огледа струпаните отгоре бутилки и чаши. Повечето бяха празни. Джастис извади пълна бутилка от скрина и наля на Елънд в една чашка. Малкото количество и чистият цвят подсказваха, че питието не е вино. Елънд взе чашата, но не отпи.