Кладенецът на възнесението

Елънд се обърна и закрачи между колосите. Няколко от тях го доближиха бързо. Същите отпреди? Не можеше да каже със сигурност.

— Изведете ме от лагера — нареди им той, като втренчи очи в лицето на най-едрия. Или се бе научил да разговаря с тях, или този колос бе по-склонен да се подчинява, но те го послушаха без възражения. Водачът кимна и групата го заобиколи.

„Идването ми тук беше безсмислено — помисли отчаяно Елънд. — Само настроих Джастис срещу мен. Рискувах живота си за нищо. Да можех само да разбера какво има в тези торбички!“

Огледа заобикалящите го колоси. Типична група с екземпляри от половин човешки ръст до грамадни чудовища. Крачеха приведени, привидно нехайни…

Елънд все още държеше кинжала в ръка.

„Това е глупаво“ — помисли си той. Но въпреки това избра най-дребния колос в групата, пое си дъх и го нападна.

Останалите колоси се спряха да гледат. Съществото, което Елънд бе избрал, се извърна — но в погрешната посока. Беше с лице към своя съсед, другия колос с подобни размери. Елънд го събори и заби кинжала в гърба му.

Въпреки малкия си ръст колосът бе невероятно силен. Отхвърли Елънд и нададе болезнен вик. Но Елънд успя да задържи кинжала в ръка.

„Не бива да му позволявам да извади меча“ — помисли си той, изправи се бързо и заби острието в бедрото на колоса. Чудовището отново падна, но удари с едната си ръка Елънд, а другата посегна към дръжката на меча.

Елънд падна на земята и изпъшка. Колосът улови меча, но изглежда, се затрудняваше да се изправи. От двете му рани бликаше ярка кръв, по-светла и прозрачна от човешката, но може би това бе само заради контраста с тъмносинята кожа.

Колосът най-сетне успя да стане и Елънд осъзна грешката си. Беше позволил да го направлява адреналинът, нахлул в кръвта му при сблъсъка с Джастис. Вярно, че бе подобрил уменията си в ръкопашния бой, но едва ли можеше да се сравнява с колос.

Вече бе твърде късно да съжалява.

Отскочи настрани и тежкото острие на меча се заби в земята до него. Инстинктите надделяха над ужаса и той успя да се измъкне на косъм от втория удар — върхът на меча сряза униформата и остави кървава драскотина над лакътя му.

„Има само един начин да победиш с нож въоръжен с меч противник… — помисли Елънд и стисна кинжала по-здраво. Странно, но тази мисъл не му бе внушена от инструкторите, нито от Вин. Не знаеше откъде е дошла, но й се довери. — Скъси дистанцията и го довърши бързо“.

И Елънд нападна. В същия миг колосът замахна пак. Елънд знаеше какво ще последва, но не можеше да направи нищо. Хвърли се напред с вдигнат за удар кинжал и стиснати зъби.

Заби кинжала в окото на колоса, като се размина на косъм с острието на меча.

И двамата паднаха.

Елънд изстена, заровил лице в покритата с пепел, опасана до корен земя. После бавно се изправи. Колосът не помръдваше. Другарите му стояха с безизразни лица и го гледаха. Изглежда, очакваха нещо.

— Той ми изяде коня — заяви Елънд. Това бе първото нещо, което се появи в замъгления му ум.