Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Паулдър и Крой. Неприятните спомени нахлуха в главата на Уест и изведнъж несгодите на прехода на север започнаха да му изглеждат като почти приятни преживявания.
— Как са генералите? — попита.
Бър свъси гъстите си вежди.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че сега положението е по-зле и отпреди? Събереш ли ги заедно, няма начин да не почнат с дрязгите си. Сега ми се налага да провеждам срещите си с тях в различни дни, само и само да избегна юмручни схватки в щабната шатра. Смехотворна работа! — хвана ръце на гърба си и закрачи из шатрата. — Но неприятностите ми с тях са нищо в сравнение със студа. Имам хора с измръзвания, с треска, скорбут, полевите лечебници преливат. На всеки, паднал в битка, се падат по двайсет жертви на зимата, а онези, които още са на крак, почти нямат сили за битки. А за разузнавателни мисии, ха! Дори не ми се говори! — стовари длан върху масата с картите. — Тези карти са плод на нечие въображение. Напълно безполезни са, а нямаме никакви кадърни съгледвачи. Всеки ден мъгла, сняг, не виждаш другия край на лагера! Честно казано, Уест, нямаме никаква представа къде са основните сили на Бетод в момента…
— Той е на юг, господине, на два дни път след нас.
Веждите на маршала подскочиха.
— Така ли?
— Да, господине. Три дървета и момчетата му го държаха под око през целия преход, дори оставиха няколко неприятни изненади за съгледвачите му.
— Като тези, с които спипаха нас, а, Уест? Опънато през пътя въже и така нататък, такива ли? — той се засмя тихо. — Два дни път, казваш. Полезна информация. Много полезна информация! — примижа отново и с ръка на корема отиде до масата. Взе линия и започна да измерва разстоянието на една от картите. — Два дни поход. Това ще рече, че е някъде тук. Сигурен ли си?
— Сигурен съм, маршале.
— Ако се е насочил към Дънбрек, ще мине в близост до позицията на Паулдър. Може да успеем да го въвлечем в битка, преди да ни е заобиколил, та дори и да му спретнем някоя изненада, с която добре да ни запомни. Браво, Уест, браво! — Бър хвърли линията на масата. — Но сега трябва да си починеш.
— По-добре веднага да се захващам, господине…
— Знам и ще си ми от голяма полза, но все пак почини си ден-два, с това светът няма да се свърши. Минал си през какво ли не.
Уест преглътна. Изведнъж се почувства страшно изморен.
— Добре, маршале. Трябва да напиша писмо… на сестра ми.
— Обзе го странно усещане, докато го казваше. От седмици не се беше сещал за нея. — Трябва да й кажа, че… че съм жив.
— Добра идея, полковник. Ще те повикам, когато ми потрябваш.
— Бър се обърна и се наведе над картите.
— Няма да забравя това — прошепна Пайк в ухото на Уест, докато излизаха от шатрата.
— Нищо особено. И двамата няма да липсвате на никого в наказателната колония. Сега отново си сержант Пайк, това е. Можеш да загърбиш миналото.
— Няма да го забравя. Отсега нататък съм ви верен до гроб, полковник Уест, каквото и да става. Верен до гроб!
Уест кимна и тръгна намръщен през снега. Войната отнема не малко човешки животи. Но очевидно на някои тя дава втори шанс.
Уест спря пред входа. Чу гласове и смях отвътре. Познати гласове. Те трябваше да му вдъхнат усещането за безопасност, топлота, да се почувства добре дошъл, но нищо такова не се случи. Напротив, разтревожиха го. Изплашиха го дори. Те знаят. Ще го сочат с пръст и ще изкрещят: „Убиец! Предател! Звяр!“ Обърна се назад към студа. Снегът се сипеше кротко върху лагера. Близките палатки чернееха на белия сняг, по-далечните изглеждаха сивкави, а от онези в далечината бяха останали само призрачни очертания, загатнати силуети в снежната пелена. Нищо не помръдваше. Всичко беше притихнало. Пое дълбоко въздух и отметна покривалото на входа.
Тримата офицери седяха около разнебитена сгъваема маса, сложена близо до нажежена желязна печка за дърва. Брадата на Яленхорм беше пораснала и висеше като металната част на права лопата под брадичката му. Каспа беше увил червен шал около главата си. Бринт беше навлечен с огромен сив шинел и раздаваше карти на двамата си приятели.
— Мамка му, спускай по-бързо това покривало, че измръзнахме… — челюстта на Яленхорм увисна. — Не може да бъде! Полковник Уест!