Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Часовите си размениха тревожни погледи.
— Мислех, че той е мъртъв — изломоти един.
— Не съвсем, приятелю — отвърна Уест. — Не още.
Уест отметна брезентовото покривало на входа на шатрата и завари лорд-маршал Бър надвесен над маса с куп изпомачкани карти. На светлината на лампата стана ясно, че тежестта на командването си беше казала думата. Бър изглеждаше състарен, блед и немощен, а косата и брадата му скоро не бяха виждали гребен. Беше силно отслабнал и униформата му висеше, но при вида на Уест скочи с присъщата си енергичност.
— Жив да не бях, полковник Уест! Не очаквах, че ще те видя отново! — хвана ръката на Уест и силно я стисна. — Радвам се, че си се отървал. Толкова се радвам! Няма нужда да ти казвам колко ми липсваха твоите хладнокръвие и прагматичност в щаба. — Вгледа се изпитателно в очите му. — Но изглеждаш изморен, приятелю.
И това не беше тайна за никого. Уест не беше най-големият красавец в Агрионт, никога не се беше заблуждавал по въпроса, но поне можеше да се похвали със спретнат и приятен външен вид. Когато взе първата си баня от седмици, навлече взета назаем униформа и се избръсна, не можа да познае лицето, което го погледна от огледалото. Беше изцяло променено, чертите му се бяха изострили, а цветът сякаш беше изтекъл от кожата му. Някога изпъкналите скули сега стърчаха като назъбени камъни, оредяващата коса и веждите бяха придобили сивкавия оттенък на стомана, а костите на челюстта му придаваха вълчи вид. Бледата му кожа се беше набраздила от дълбоки бръчки по бузите, около гърбицата на тънкия нос и около очите. Очите, там разликата беше най-осезаема. Стеснени. Гладни. Бяха придобили сивата прозрачност на леда, сякаш студът беше проял мозъка му и въпреки че вече беше на топло, надничаше от главата му през тях. Беше се опитал да си припомни старите времена, да се усмихне, да се засмее, да използва фразите, с които беше свикнал, но при това подобно на каменна стена лице всички те вече звучаха глуповато и неуместно. От стъклото го беше погледнал корав, изстрадал човек и той знаеше, че няма да се отърве от този образ.
— Беше доста тежко пътуване, господине.
— Разбира се, разбира се — кимна Бър. — Гадно пътуване в най-неподходящия сезон от годината. Както излиза, добре че изпратих тези северняци с теб, а?
— Наистина, господине. Смели и изобретателни момчета. Неведнъж ми спасиха живота. — Уест погледна към Пайк, който се спотайваше в сянката на почтително разстояние зад гърба му. — Спасиха живота на всички ни.
Бър хвърли поглед към обгорялото лице на престъпника.
— А това кой е?
— Пайк, господине, сержант от наборната войска на Старикса, беше откъснат от своята част по време на битката. — Лъжите се сипеха от устата на Уест с изненадваща лекота. — Той и едно момиче, доколкото знам, дъщеря на един от готвачите ни, се присъединиха към нас, когато тръгнахме на север. Той много помогна, господине, точният човек, който ти трябва, когато стане напечено. Нямаше да успеем без него.
— Отлично! — каза Бър, отиде до престъпника и стисна ръката му. — Браво. Твоя полк го няма вече, Пайк. Съжалявам, но почти няма оцелели от него, съвсем малко са се измъкнали. Обаче аз винаги имам нужда от надеждни момчета тук, в щаба. Особено такива, на които може да се разчита в тежка ситуация. — Той въздъхна дълбоко. — Не разполагам с кой знае колко такива хора. Надявам се да се съгласиш да останеш с нас.
— Разбира се, лорд-маршале, за мен ще е чест — каза Пайк и преглътна смутено.
— Какво стана с принц Ладисла? — попита Бър.
Уест въздъхна и сведе поглед.
— Принц Ладисла… — той се отнесе в мисли и поклати бавно глава. — Появиха се конници, изненадаха ни и нахлуха в щаба… после го търсих, но…
— Разбирам. Е, това е положението. Изобщо не биваше да му се възлага командване на собствена част, но какво можех да направя? Аз съм просто командир на тази проклета армия! — и положи бащински ръка на рамото на Уест. — Не се самообвинявай. Знам, че си направил каквото си могъл.
Уест не посмя да вдигне очи. Кой знае какво ли би казал Бър, ако знаеше какво наистина се беше случило в дивата пустош.
— Има ли други оцелели? — попита той.
— Шепа, не повече от шепа, при това в жалко състояние.
Бър се оригна, примижа и разтри корема си.
— Моля да ме извините. Проклетият стомах ме тормози. С тази храна тук… уф. — Пак се оригна.
— Извинете, господине, но какво е положението ни в момента?
— Право на въпроса, а, Уест? Винаги съм харесвал това у теб. Веднага по същество. Ами ще бъда откровен. След като получих писмото ти, реших да се върна на юг, за да покрия подстъпите към Остенхорм, но времето беше ужасно и не можахме да изминем почти никакво разстояние. Северняците като че ли са навсякъде! Бетод може и да е повел основните си сили към Кумнур, но е оставил достатъчно много от хората си тук, за да ни отровят живота. Снабдителните ни линии бяха подложени на непрестанни набези, влизахме в куп безсмислени кървави сражения и нощни нападения, които почти успяха да хвърлят в паника цялата дивизия на Крой.