Хроника на птицата с пружина

— Извинявайте, но си позволих да нахраня котарака — каза с леко напевен глас човекът, седнал на канапето в хола. — Чакам ви от много време, господин Окада, а котаракът започна да се катери по краката ми и да мяука, ето защо — дано не се сърдите — намерих в шкафа консерва котешка храна и му я дадох. Да ви призная, не разбирам много от котки. — Той не понечи да се изправи. Гледах го как седи там, но не казах нищо. — Сигурен съм, че сте доста стъписан да заварите някого в къщата си и той да ви чака в тъмното. Съжалявам. Наистина. Но ако бях запалил осветлението, вие вероятно нямаше да влезете. Повярвайте, не съм тук, за да ви причинявам зло, не е нужно да ме гледате така. Просто се налага да поговорим.

Беше нисък, носеше костюм. Понеже седеше, ми беше трудно да преценя колко е на ръст, но надали имаше и метър и петдесет. Беше някъде на четирийсет и пет — петдесет години и приличаше на тантуреста плешива жабка: според класификацията на Мая Казахара определено попадаше в група А. Имаше все пак няколко кичурчета коса, залепнали точно над ушите за скалпа, но от странния им вид и черния блясък голият участък само се открояваше още повече. Големият му нос очевидно беше запушен, на всяко вдишване и издишване той шумно се раздуваше и свиваше като мях. Върху този нос бяха закрепени очила с дебели стъкла и метални рамки. При произнасянето на някои думи горната устна на непознатия се извиваше и разкриваше криви и пожълтели от тютюн зъби. Той безспорно се нареждаше сред най-грозните същества, които някога бях срещал. И то не само физически, у него имаше нещо лепкаво и гнусно, което не можех да изразя с думи, и то вдъхваше същото усещане, както когато допреш случайно с ръка в мрака голямо гадно насекомо. Непознатият приличаше не толкова на човек, колкото на нещо от отдавна забравен кошмар.

— Нали не възразявате, ако запаля цигара? — попита той. — Опитах да се въздържа, но си е живо мъчение да седиш и да чакаш без цигара. Много лош навик.

Нямаше какво да кажа, затова само кимнах. Мъжът със странния вид извади от джоба на сакото си цигара без филтър, захапа я и със силен сух звук драсна клечка кибрит. Запали, взе празната консерва от котешка храна, която беше оставил в краката си, и пусна клечката кибрит в нея. Явно беше свикнал да използва какво ли не за пепелник. С неприкрита наслада дръпна дълбоко тютюневия дим, чак леко изсумтя, свил в една обща дебелите си рунтави вежди. При всяко дълбоко дръпване върхът на цигарата припламваше ярко като разгорял се въглен. Отворих вратата към вътрешния двор, за да се проветрява. Навън ръмеше. Не чувах и не виждах дъжда, но го усетих по миризмата.

Мъжът беше с кафяв костюм, бяла риза и червена връзка, всички с еднаква степен на долнокачественост и износеност. Като цвят костюмът наподобяваше таратайка, боядисана от любител. С омачкания си вид панталонът и сакото изглеждаха като аероснимка на набраздена местност. Бялата риза беше пожълтяла, едно от копчетата отпред беше на път да се откъсне. Освен това ризата очевидно беше един-два размера по-малка от необходимото, затова най-горното копче беше разкопчано, а яката се беше извъртяла на една страна. Вратовръзката на странни шарки като сплескана амеба изглеждаше така, сякаш бе вързана още по времето на „Озмънд фамили“. Който и да го погледнеше, веднага щеше да разбере, че той не обръща никакво внимание на явлението облекло. Носеше, каквото носеше, единствено защото при общуване с други хора няма избор, освен да облече нещо, сякаш беше заклет противник на дрехите изобщо. Като че беше нарочил тоалета си за всекидневно износване, докато се разпадне, както селянин от планините тормози от тъмно до тъмно магарето си, докато го умори.