Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
След като напълни белите си дробове с никотина, от който се нуждаеше, мъжът въздъхна облекчено и подсмихна. После отвори уста.
— И така, да не забравя да се представя. Обикновено не съм чак толкова невъзпитан. Казвам се Ушикава. Като „уши“ — „бивол“, и „кава“ — „река“. Лесно е за помнене, нали? Всички ми викат Уши. Странно, колкото повече го чувам, толкова повече се чувствам наистина като бивол. Дори ако видя случайно някъде из нивите бивол, изпитвам нещо като близост с него. Имената са странно нещо, нали, господин Окада? Да вземем например Окада. Красиво, чисто име: „високо поле“. Понякога ми се приисква и аз да имам такова нормално име, но за съжаление човек не си избира името. Ако си дошъл на този свят като Ушикава, си оставаш до гроб Ушикава, даже и да не ти харесва. Още откакто тръгнах на детска градина, ми викат Уши. Няма отърване. Ако името ти е Ушикава, хората непременно започват да те наричат Уши, нали? Смята се, че името характеризира човека, но аз не знам дали не е обратното: дали човек не заприличва все повече на името. И така, вече знаете, че съм Ушикава, ако предпочитате, можете да ме наричате Уши. Нямам нищо против.
Отидох в кухнята и се върнах с една бира от хладилника. Не предложих на Ушикава. Така де, не го бях канил тук. Не казвах нищо и си пиех бирата, Ушикава също не казваше нищо и си пушеше цигарата. Вместо да седна на фотьойла срещу него, предпочетох да стоя облегнат на стената и да го гледам от горе. Накрая той смачка фаса в празната кутия от котешка храна и вдигна очи към мен.
— Сигурен съм, че се питате, господин Окада, как съм влязъл. Нали? Убеден сте, че сте заключили вратата. Тя наистина си беше заключена. Аз обаче имам ключ. Истински. Вижте, ето го.
Мъжът бръкна рязко в джоба на сакото си, извади ключодържател с един ключ и го вдигна, за да го видя. Наистина приличаше на ключа от къщата. Но онова, което привлече вниманието ми, беше ключодържателят. Съвсем същият като на Кумико: семпъл, от зелена кожа и с халка, която се отваряше по особен начин.
— Истински е — увери ме Ушикава. — Както сам виждате. И ключодържателят е на жена ви. За да няма недоразумения: това ми е дадено от жена ви Кумико. Не съм го откраднал, не съм го взел насила.
— Къде е Кумико? — попитах с хрипкав глас.
Ушикава си свали очилата, провери доколко зацапани са стъклата и пак си ги сложи.
— Знам точно къде е — отговори той. — Всъщност именно аз се грижа за нея.
— „Грижите се за нея“ ли?
— Е, не ме разбирайте погрешно. Нямах предвид това. Не се притеснявайте — усмихна се Ушикава, при което лицето му се изкриви и очилата се наклониха под ъгъл. — Много ви моля, не ме гледайте така. Само й помагам, това ми влиза в задълженията — изпълнявам дребни поръчки, върша едно-друго. Аз съм момче за всичко, и толкоз. Знаете, че тя не може да излиза навън.
— „Не може да излиза навън“ ли? — отново повторих като папагал думите му.
За миг мъжът се подвоуми и прокара бързо език по устните си.
— Е, може би не знаете. Не е задължително. Всъщност не съм сигурен дали не може, или не иска да излиза. Убеден съм, че държите да разберете, господин Окада, но много ви моля, не питайте мен. Дори аз не съм съвсем наясно с подробностите. Обаче няма място за притеснение. Жена ви не е държана против волята й. Това все пак не е филм или роман. Не можем да сторим такова нещо.
Оставих внимателно кутийката с бирата в краката си.
— Както и да е, кажете ми защо сте тук?
Ушикава се потупа няколко пъти с отворени длани по коленете и кимна рязко.