Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Говоря само за онова, което знам, приятелю. Може, като пристигнете и намерите веднага постоянна работа, да изляза лъжец. А може и да не намерите работа и да кажете, че не съм ви предупредил. Ще ви река само това: хората там са повечето бедни. — Той легна във водата и добави: — А всичко не можеш да знаеш.
Бащата погледна чичо Джон.
— Ти винаги си бил мълчалив, а откак сме на път, две думи не съм чул от устата ти. Казвай, какво мислиш за това?
Чичо Джон се намръщи.
— Нищо не мисля. Отиваме там, нали? И каквото и да ни приказват, няма да ни възпре. Щом сме тръгнали, ще вървим дотам. Ако намерим работа, ще работим, ако пък не намерим, ще седнем на задниците си. От приказки като тези ползата е малка.
Том се отпусна назад, напълни устата си с вода, изхвърли я във въздуха като фонтан и се изсмя.
— Чичо Джон не говори много, ала казва все умни неща. Да, точно тъй! Все умни неща казва. Тази нощ ще продължим, нали, татко?
— Ще продължим. Щом сме тръгнали, ще продължим.
— Тогава ще отида в ей онези храсти да си поспя. — Том стана и закрачи из водата към пясъчния бряг. Той навлече върху мокрото си тяло ризата и панталона, мръщейки се при допира на напечените от слънцето дрехи. Останалите го последваха.
Бащата и синът, които продължаваха да стоят във водата, гледаха след Джоудови. И момчето каза:
— Бих желал да ги видя след шест месеца. Господи, как ли ще се чувствуват!
Баща му изтри с показалец краищата на очите си.
— Не трябваше да им казвам такива работи — рече той. — Но какво да правя, човек винаги иска да излезе умен, да поучава другите.
— За бога, какво говориш, татко! Та нали те сами те попитаха.
— Да, прав си. Но ти чу какво каза онзи човек, нищо няма да ги възпре. Тъй че моите думи няма да променят решението им, само ще ги огорчат преждевременно.
Том отиде сред върбите и като си избра едно сенчесто място, легна на земята. Ной го следваше по петите.
— Ей тука ще си поспя — каза Том.
— Том!
— Какво?
— Том, няма да продължа с вас. Том се надигна.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Не ми се иска да напусна тази река. Ще тръгна по течението й.
— Какво, да не си пощурял? — рече Том.
— Ще си направя въдица. Ще ловя риба. Край такава река няма да умра от глад.
Том каза:
— А семейството? А майка?
— Какво да правя? Не мога да се разделя с тази река. — Силно раздалечените очи на Ной бяха полузатворени. — Ти знаеш, Том, аз от никого не се оплаквам — към мен всички са били добри. Но не се радвам на истинска обич.
— Съвсем си се побъркал.
— Не съм се побъркал. Всичко разбирам. Разбирам, че ме съжаляват. Но… не, няма да дойда с вас. Кажи това на майка, Том.
— Слушай… — започна Том.
— Не. Безполезно е да ме увещаваш. Бях вече в тази вода. И за нищо на света няма да се разделя с нея. Сега, Том, ще тръгна надолу по реката. Ще си ловя риба или нещо друго, но няма да се разделя с реката. Не мога. — И той се измъкна обратно изпод сводестите върбови клони. — Кажи това на майка. — И Ной пое към реката.
Том го последва до брега.
— Слушай, глупако…
— Няма смисъл да ме спираш — каза Ной. — И на мен ми е мъчно, но няма какво да се прави. Трябва да го сторя. — Той рязко се обърна и закрачи по брега. Том понечи да тръгне след него, ала се спря. Той видя как Ной изчезна сред храсталака и после се показа отново, следвайки завоя на брега. Ной ставаше все по-малък и по-малък и накрая върбите съвсем го скриха от очи. Том свали каскета си и се почеса по врата. После се върна пак в сянката и легна да спи.
На дюшека под брезента, прехвърлен през въжето, лежеше бабата, а до нея седеше майката. Въздухът там беше непоносимо горещ, бръмчаха мухи. Бабата лежеше гола, завита с дълго парче розова завеса. Тя неспокойно въртеше глава, бърбореше нещо, дишаше трудно. Майката седеше на земята край нея и гонейки мухите с парче картон, облъхваше със струя горещ въздух изопнатото старческо лице. Роуз от Шарън седеше от другата страна и не сваляше очи от майка си.
Бабата повелително извика:
— Уил! Уил! Ела тук, Уил! — Очите й се отвориха и злобно се озърнаха. — Кажете му да дойде тук — рече тя. — Иначе ще го хвана. И ще му оскубя косата. — Тя затвори очи, заклати глава назад-напред и хрипливо забърбори. Майката продължаваше да й вее с картона.
Роуз от Шарън погледна безпомощно старицата и тихо каза: