Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Много е болна, горката.
Майката вдигна към нея очи. Погледът й беше търпелив, но челото й беше напрегнато, сбръчкано. Тя непрекъснато вееше с картона, гонейки мухите.
— Когато човек е млад, Розашарн, онова, което му се случи, има за него особено значение, отделно от всичко друго. И го кара да изпитва тъга. Зная това, Розашарн, помня го. — Устните й изрекоха с любов името на дъщерята. — Ти ще имаш дете, Розашарн, и когато наближи този ден, ще се чувствуваш тъжна и сякаш сама в света. Ще ти бъде болно, Розашарн, и тази болка ще бъде само твоя, както ей тази палатка е сама в света. — Майката силно махна с картона и една голяма синя муха направи два кръга под брезента и със силно бръмчене се озова вън сред ослепителната слънчева светлина. Майката продължи: — Идва такова време, когато жената свързва смъртта на един човек със смъртта на всички други и раждането на едно дете с раждането на всички други. Раждането и смъртта са като две половини на едно и също нещо. И тогава нещата няма да ти се струват вече тъжни. Тогава няма тъй трудно да понасяш болките, Розашарн, защото ще боли не само теб, а и другите… Иска ми се да ти разкажа това както трябва, ала не мога. — И гласът на майката беше тъй благ, в него имаше толкова любов, че в очите на Роуз от Шарън натежаха сълзи, затекоха по лицето й и замрежиха погледа й.
— Повей малко на баба си — рече майката и подаде на дъщеря си картона. — От това й става по-леко. Да… иска ми се всичко да ти обясня, ала не мога.
Бабата смръщи вежди над затворените си очи и замуча:
— Уил! Пак си се изцапал! Кога ще те видя чист! — Малките й сбръчкани пръсти се повдигнаха и почесаха бузата й. Една червена мравка полази от завесата по сбръчканата отпусната кожа на старата жена. Майката бърже протегна ръка, хвана мравката, смачка я и изтри пръсти в роклята си.
Роуз от Шарън вееше с картона. Тя вдигна очи към майка си.
— Тя… — И без да довърши, млъкна, сякаш думата бе опарила устата й.
— Уил, изтрий си краката, мръсно свинче такова! — извика бабата.
Майката каза:
— Не знам. Може да оцелее, ако я закараме, където не е тъй горещо… Не се тревожи, Розашарн. Дишай си спокойно, волно.
Една едра жена със скъсана черна рокля надникна под навеса. Очите й бяха мътни, погледът блуждаещ, повехналата кожа на бузите висеше на гънки. Устата й беше полуотворена и горната устна висеше като завеса над зъбите, а изпод долната устна, която се беше прегънала навън от тежестта си, се показваше венецът.
— Здравейте, мадам — каза тя. — Добрутро и слава на господа-бога.
Майката се обърна.
— Добрутро — отвърна тя.
— Жената се вмъкна под брезента и се наведе над бабата.
— Чухме, че във вашето семейство една душа ще се възнесе при бога. Да се свети името му!
Лицето на майката стана сурово, погледът — напрегнат.
— Тя е уморена, нищо друго. Много горещо беше по пътя. Просто се измъчи. Като си почине, всичко ще бъде наред.
Жената се наведе до самото лице на бабата, сякаш да го помирише. После погледна майката и бързо закима — бузите и устните й се затресоха.
— Чистата й душа ще се пресели при Исуса — каза тя.
Майката викна:
— Защо лъжеш!
Жената отново закима, но сега по-бавно, и сложи ръка върху челото на бабата. Майката посегна да махне тази ръка, но се възпря.
— Вярно е, сестро, вярно — рече жената. — В нашата палатка сме шест души и всички сме осенени от милостта божия. Ще отида да ги извикам и ще се съберем да се помолим, ще възславим бога. Всички сме йеховисти. Шест души, заедно с мен. Сега ще ги извикам.
Майката възрази твърдо:
— Не… не. Не бива, бабата е изморена. Тя няма да може да стане да се моли.
— Няма да може да се моли? Няма да може да вдъхне свежото дихание на господа? Защо говориш така, сестро?
Майката отвърна:
— Не. Тук не може. Тя е много изморена.
Жената с укор погледна майката.
— Неверующа ли сте, мадам?
— Не, ние сме набожни хора — отговори майката. — Но бабата е уморена. Пътувахме цяла нощ. Не искаме да ви безпокоим.
— Какво ти безпокойство? А дори да е така, ние сме готови да направим всичко за една душа, стремяща се към Непорочния агнец.
Майката се изправи на колене.
— Благодаря — студено каза тя. — Не искаме молитвеното събрание да стане в нашата палатка.
Жената дълго я гледа.
— А ние пък няма да пуснем една сестра во Христе без молитва. Молитвеното събрание ще бъде в нашата палатка, мадам. И да прости бог коравосърдечието ви.