Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Подложи се на диета! — предлагаше Жозефин с усмивка.
Обзета от отчаяние, Жозиан непрекъснато духаше русия кичур, който падаше на очите й.
— Когато се роди Младши, реших, че съм си намерила работа. Да си майка, е прекрасно занимание… Преливах от мечти! Той ми ги отряза като с нож!
— Мечтай си за нещо друго. Стани астроложка, диетоложка, отвори магазинче за сандвичи, прави бижута, предлагай ги в мрежата магазини на „Казамиа“. Имаш до себе си мъж, който може да ти помогне, не си сама, мисли, мисли… Само не се чувствай виновна за това, че бездействаш!
Жозиан престана да върти копчетата на жилетката си и измърмори:
— Променила си се, Жозефин, вече не слушаш какво ти говорят, както правеше едно време… И ти започваш да приличаш на всички останали, станала си егоистка и не желаеш да отделиш време за никого.
Жозефин прехапваше устни. Черното тефтерче на Свенливия младеж я чакаше на бюрото. Искаше да го разгърне колкото може по-скоро, да потъне в четене, да открие червената нишка, за да успее да разкаже историята. Ще се наложи да отиде до английската книжарница на улица „Риволи“ да си купи една биография на Кари Грант. И отново изплуваше въпросът: защо тефтерчето се бе оказало на боклука? Може би авторът на тези редове е започнал нов живот и иска да сложи кръст на миналото си? Да не би да се страхува то да не попадне в чужди ръце и да не издаде тайната му?
— Оставям те — казваше Жозиан, надигайки се от стола и приглаждайки с длани омачканата си пола. — Чувствам, че ти досаждам.
— Няма такова нещо — протестираше Жозефин, — постой още малко. Зое ще се прибере и…
— Късметлийка си… Ти поне имаш две.
— Две какво? — питаше Жозефин, недоумявайки за какво намеква Жозиан.
— Две момичета. Ортанс не е тук, но си имаш Зое. Не си сама. Докато аз…
И тя отново сядаше, замисляше се за момент, лицето й светваше и тя прошепваше:
— Ами ако взема да родя още едно дете?
— Още едно дете?
— Да. Не някакъв гений, а дете, което се развива според установените от живота етапи, дете, което да следя стъпка по стъпка. Трябва да поговоря за това с Марсел, щото не е сигурно, че ще се съгласи на тези години. Не е сигурно, че и Младши ще е много навит.
Тя отново потъна в разсъждения. Виждаше се как кърми бебето и как по крайчеца на устенцата му потича мляко. То дърпаше силно и лакомо… Жозиан затвори очи.
— Ами да, още едно дете… Което ще си бъде мое, само мое.
— Наистина ли мислиш, че…
Жозиан вече не я слушаше. Стана, прегърна силно Жозефин, сгъна кърпата, прибра тавата от сладкиша и си тръгна, благодарейки й, молейки я да я извини за проявеното раздразнение. За следващото гости обеща да донесе шоколадова торта.
Жозефин въздъхна е облекчение, затваряйки вратата след Жозиан. Най-после сама…
Телефонът звънеше. Беше Джузепе. Безпокоял се. Вече не се виждаме, Жозефин. Какво става? Да не те изядоха онези от университета? Тя се смееше, почесвайки се по главата. Аз съм в Parigi, да вечеряме заедно довечера? Тя отклоняваше поканата, не, не, все още не съм свършила предговора, трябва да го предам другата седмица… По дяволите предговора, открих едно италианско ресторантче на „Сен Жермен“, ще те заведа там, хайде, кажи „да“! Толкова дълго не съм те виждал… Тя казваше „не“. Отговаряше й продължително мълчание. Тя се притесняваше и добавяше, по-нататък, след като приключа… но тогава ще съм си заминал, amore mio! Тя си казваше наум, толкова по-зле. Не можеше да признае истината, да обяви, че е бременна с книга, която расте в мен, която ме изпълва с всеки изминал ден, той щеше да я залее с дъжд от въпроси, на които не желаеше, не беше в състояние да отговаря. Затова прошепваше, извинявай, сякаш вършеше нещо нередно… Той питаше за дъщерите й и тя въздъхваше, облекчена от смяната на темата. Добре са, и двете са добре.
След което си казваше, нямам никакви новини от Ортанс, истински новини, само някакви надраскани набързо имейли, които казват, заета съм с работа, нямам време да вдигна глава! Нямам време! Всичко е наред. Ще ти се обадя, при първия свободен миг!
„Свободният миг“ така и не идваше. Никога…
Питаше се дали Ортанс не й се сърди.
— Е, госпожо Кортес? — настояваше Ифижени, застанала на вратата на портиерското жилище. — Какво чакате, че не тръгвате да събирате подписите под петицията? Нали я написахме, остава само да натиснете бутона, да се разпечата и да я пуснем.