Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Да изчакаме следващото общо събрание на съкооператорите, тогава домоуправителят задължително ще повдигне въпроса за освобождаването ви и ще преценя дали действително има за какво да се безпокоим.
— Какво! — викаше Ифижени, сложила ръце на кръста, а двете деца изчезваха зад завесата, уплашени от майчиния гняв. — Не ми ли вярвате? Нямате вяра на думите ми?
— Напротив, напротив. Просто не желая да се хвърлям презглава в тази…
Кари Грант й се усмихваше. Тя се чудеше как да определи тази дяволита и игрива усмивка. Търсеше точната дума, тя беше на върха на езика й. Шеговита, насмешлива, закачлива, присмехулна… Имаше си дума, една друга дума.
— Авантюра, кажете си го, госпожо Кортес, шубе ви е, нали?
— Съвсем не, Ифижени, изчакайте още малко и ви обещавам, че…
— Обещания, само обещания!
— Няма да се измъкна по терлици.
— Добре ли запомнихте това, което ви казах?
— Да. „Ако не стане сега, значи няма да стане никога…“ Разбрах, Ифижени.
— Според мен ще бъдем по-силни, ако отидем на събранието с подписаната петиция в джоба.
Палава! Лека, палава усмивка…
Свирваше на Дю Геклен, махаше леко с ръка на Клара и Лео, сгушени зад завесата, и кимаше на Ифижени с лека… палава усмивка.
Отново вземаше в ръце черното тефтерче и го отваряше.
Включваше чайника, закрепваше бележника близо до чучура, за да го бие директно парата, пъхаше между страниците острието на ножа, за да ги разлепи, разделяше ги с попивателна и така бавно и неуморно напредваше, без излишна припряност, за да не изгуби някоя дума, да не изтрие неволно безценните изречения…
Сравняваше се с египтолог, приведен над останките на древна мумия.
Мумията на една изтляла любов.
4 януари 1963.
Най-накрая ми разказа как се е превърнал в Кари Грант.
Седяхме в апартамента му в хотела. Беше ми налял чаша шампанско. Бяхме прекарали труден ден. Беше недоволен от сцената, която снимаше. Смяташе, че й липсва ритъм; нещо куцало в сценария, трябвало да се преработи. Стенли Донън и сценаристът Питър си скубеха косите и се стараеха да го убедят, че сцената е идеална, но той твърдеше обратното, че не е както трябва да бъде и че й липсва ритъм. Щракаше с пръсти, за да ги накара да уловят ритъма.
— Човек ходи на кино, за да забрави. Да забрави мръсните чинии, натрупани в умивалника. Нужен е ритъм.
И той цитираше „Филаделфийска история“, определяйки филма като съвършен пример за ритъм, който присъства от началото до края, който пронизва целия филм.
Беше толкова бесен, че не се осмелявах да го доближа.
И този път бях избягал от училище, за да го видя. Слушах го, без да му противореча, възхитен от непоколебимата му решителност. Идеше ми да му изръкопляскам. Очевидно бях единственият. Другите тайничко негодуваха.
Другите… Одумват ме, говорят, че съм влюбен в него, но не ми пука. Броя колко дни остават до заминаването му… не искам да мисля за това!
Нося се на вълните на щастието. От най-смотаното момче на света се превърнах в най-усмихнатото момче на света. Има нещо ей тук, в гърдите, не само в сърцето… Нещо, което хем ме стяга, хем непрекъснато трепка. Казвам си, не можеш да бъдеш влюбен в една усмивка, в две очи, в една трапчинка на брадичката! На всичко отгоре, в мъж! В мъж! Абсурд! Въпреки това не мога да се сдържа да не тичам по улиците, имам чувството, че тъгата и грозотията са изчезнали, че хората сякаш се чувстват по-добре, че гълъбите по тротоара са човешки същества! Гледам хората наоколо и ми се иска да ги разцелувам. Дори родителите ми. Дори Жьонвиев! Много съм мил с нея, престанах да забелязвам мустачките й.
Но сега да се върна на нашата вечер…
Двамата бяхме в хотелския му апартамент. На ниската масичка имаше бутилка шампанско в кофичка с лед и отстрани бяха сложени две изящни чаши. Вкъщи също имаме такива чаши за шампанско, но мама никога не ги използва от страх да не ги счупим. Наредени са в един стъклен шкаф, изважда ги само за да ги избърше от прахта и отново ги прибира.
Той отиде да си вземе душ. Чаках го, леко притеснен, седнал на крайчеца на канапето. Не смеех да се отпусна на облегалката. От ума ми не излизаха спорът му с режисьора и гневният му изблик.
Когато се върна в хола, се бе преоблякъл в сив панталон и бяла, хубава риза, на която бе навил ръкавите… Повдигна вежда и попита, добре ли си, my boy! Кимнах. Усетих, че отново мисли за кавгата, и ми се прииска да му кажа, че е прав. Но не го сторих, щеше да прозвучи прекалено самоуверено, произнесено от мен. Какво знаех аз за киното?