Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Освен вас.
— В съда няма да имате полза от това.
— Но вие не живеете в съда. Вие не сте умрели, живеете сред хора и тези хора имат определено мнение за вас. И не сте човек, комуто би било безразлично дали тези хора ще си развалят мнението за него.
— Как така ще си го развалят! — разгорещи се той и се наведе напред. — Бог е свидетел, те нямат това право. Аз съм живял честно и съм изпълнявал дълга си, аз…
Преместих поглед от лицето му към документите в скута. Той забеляза това и също погледна надолу. Думите замряха и той попипа книжата, сякаш да се увери, че са истински. После вдигна бавно глава.
— Ти си прав — рече. — Това е мое дело.
— Да — казах, — ваше.
— Старк знае ли?
Помъчих се да разбера какво се крие зад този въпрос, но не успях.
— Не знае — отвърнах. — Обясних му, че нищо няма да му кажа, докато не се срещна с вас. Трябваше да се убедя.
— Имаш прекалено чувствителна душа — присмя се той. — За шантажист.
— Нека не се обиждаме — отвърнах. — Ще кажа само, че самият вие се мъчите да защитите един шантажист.
— Не, Джек — отвърна спокойно, — аз не се мъча да защитя Макмърфи. Може би… — той се поколеба — се мъча да защитя себе си.
— В такъв случай знаете как да направите това. И аз нищо няма да кажа на Старк.
— Може би и без това няма да му кажеш.
Той изрече това още по-тихо и спокойно и на мен ми мина през ум, че може да извади оръжие — бюрото му беше подръка — или да скочи върху мен. Старик, старик, ама да си нямаш работа с такива.
Той, изглежда, отгатна мисълта ми, защото поклати с усмивка глава и каза:
— Не се безпокой. Няма от какво да се плашиш.
— Вижте… — подзех ядосан.
— Аз нищо няма да ти сторя — прекъсна ме той. После добави замислено: — Но бих могъл да те възпра.
— Само като възпрете Макмърфи.
— Не, много по-лесно.
— Как?
— Много по-лесно — повтори той.
— Как?
— Бих могъл… — започна той — бих могъл просто да ти кажа… бих могъл да ти кажа нещо… — Млъкна изведнъж, после се изправи и хартиите паднаха от коленете му. — Но няма да ти го кажа — завърши весело и ми се усмихна широко.
— Какво няма да ми кажете?
— Не мисли за това — отвърна все така усмихнат и махна с ръка, сякаш не си заслужаваше да се говори по този въпрос.
За миг ме обзе нерешителност. Тук имаше нещо нелогично. Как бе възможно той да бъде така самоуверен и весел, когато изобличителните документи лежаха пред него? Но ето че бе възможно.
Аз се наведох да прибера книжата, а той ме наблюдаваше отгоре.
— Утре ще дойда пак — казах. — Вие помислете и решете окончателно.
— Но всичко вече е решено.
— Вие…
— Не, Джек.
Тръгнах към вратата на преддверието.
— Утре ще дойда пак — повторих.
— Разбира се, разбира се. Заповядай. Но аз вече съм решил.
Тръгнах си, без да кажа довиждане. Вече отварях входната врата, когато го чух да ме вика. Обърнах се и се върнах няколко крачки. Той беше излязъл в преддверието.
— Исках само да ти кажа — започна той, — че и аз научих нещо ново от тези документи. Оказва се, че моят стар приятел, губернаторът Стантън, е заложил честта си, за да ме защити. Просто не зная да се радвам ли, или да съжалявам за това. Да се радвам на привързаността му към мен или да съжалявам за угризенията на съвестта, които съм предизвикал. Но той никога нищо не ми е казал. Това е върхът на благородството. Съгласен ли си? Нито дума не ми е споменал.
Измънках нещо в знак на съгласие.
— Исках само да знаеш това за губернатора. За неговата грешка е виновна човещината му. Обичта към приятеля.
Не отвърнах нищо.
— Исках само да знаеш това за губернатора — повтори той.
— Ясно — казах и тръгнах към вратата, като усещах върху себе си погледа на жълтите му очи и спокойната усмивка.
В адския пек закрачих по Крайбрежния към къщи. Чудех се дали после да ида да се окъпя, или да се метна на колата, да се върна в града и да кажа на Шефа, че съдията Ъруин не отстъпва. Но реших, че мога да изчакам още един ден. Току-виж, съдията променил решението си, въпреки че почти нямаше такива изгледи. А къпането ще отложа за вечерта. Сега беше горещо дори за къпане. Ще се прибера, ще взема един душ и ще полегна, а като се поразхлади, ще ида да поплувам.