Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
Пророците процъфтяват от това, че ги пренебрегват. Радват се, че се оказват прави, и още повече се радват да гледат нещастието и страданието, поразило всеки глупак, дръзнал да се подиграе. Татенал отдавна се беше научил да пази страховете си за себе си, освен по някое признание пред най-близките му приятели — неговите колеги в съпружеството. Тяхното мъмрене и насмешка го утешаваха, когато предпочетеше да не мисли твърде много за това. Познатите гласове отнемаха жилото на пренебрежителните думи. Навиците и шаблоните можеха да се изтъркат като стари дрехи.
Нямаше голямо предизвикателство в това да сглобиш всяка сцена на унищожение, да отскубнеш специфичните подробности и след това да разпознаеш неизменния страх, скрит зад всички тях. Още по-лошо, той едва ли беше единственият в своя ужас от смъртта. Воини тръгваха срещу нея във всяка битка и храбростта им бе само видимата страна на маската, докато невидимата страна, зачервила лицата им, беше студена и лепкава от страх. Жени властваха край огнището, като господарки на фермата и безбройните ѝ обитатели, тъчаха одеяла или изтупваха прахта от стаите; влачеха съпрузи или любовници до кожените си постели и грееха като огньове срещу тъмнината. Пастири брояха стадата си и търсеха дири от вълци по планинските пътеки. Резбари събираха мъртви дървета и водеха собствената си война, търсейки възкресение в онова, което правеха. Поети и певци край огнището теглеха нишки от съдрани души, будейки чувства, които в крайна сметка бяха доказателства против смъртта.
Врагът налагаше всеки акт, всяко деяние. Врагът преследваше или дебнеше, или чакаше в засада. Не можеше да бъде надвит и никога не губеше.
Татенал разбираше джагъта, Гуглата. Разбираше призива му и яростта, която му придаваше такава привлекателност. Разбираше, също така, безплодността му.
Средният между съпрузите, той се беше озовал на един вечно движещ се мост с младия, Раваст, понесъл единия край, а по-стария, Гарелко, другия. Позициите им бяха фиксирани, но маршът през времето не можеше да спре, нито за миг. Докато смъртта не дойдеше да вземе един от тях. Тогава пътуването щеше да се препъне, да залитне и да се хлъзне. В един предсказуем свят Гарелко щеше да падне пръв и Татенал щеше да се озове на мястото на стария, като новия най-стар, а ако Ласа Руук се окажеше толкова неизменна, колкото изглеждаше, то Раваст щеше да се озове на този мост, заклещен на средата, с нов младеж на другия край.
Това беше тромав конструкт в ума на Татенал, но все пак държеше, упорит и настойчив. Той не го харесваше особено, усещаше липсата на артистизъм в него, всъщност липсата на цел. „Просто показва как сме. Глупаво нещо. Мост? Защо мост? Над що за буен порой? И защо само аз откривам, че краката ми не са стъпили на здрава земя, а на несигурна опора? Когато най-сетне се окажа най-старият, ще стъпя ли с облекчение на някой бъдещ бряг, на края на някоя река или на благословена издатина над някоя бездна? И ако стъпя там, какво ще видя пред себе си?
Носим своите мостове от раждането си до смъртта. Ако го нарека душата, тогава не е чудно, че вечно се боя от потопа, огъня, лавината. Или глождещото похабяване на болестта и всяко скрито, невидимо място на немарата. Но тези двама спътници, които ме държат горе от двата края, ах, виждам огромна тежест над тях.“
Разбираше естеството на обичта, както я чувстваше към двамата си приятели съпрузи. Стояха рамо до рамо и заедно, с Ласа Руук насреща им. Особеностите не бяха съществени. Никоя душа не заслужаваше да стои сама, а семействата, намерени и създадени, служеха на същата цел. В сънищата си точно това виждаше пометено, отново и отново. В сънищата си накрая винаги се оказваше сам.
Щеше да има армия, струпана около Качулатия и неговата клетва. Татенал беше сигурен в това. Армия, каквато никой свят никога досега не беше виждал. Нейният враг беше невъзможен, но това нямаше значение — не, всъщност тъкмо тази невъзможност щеше да даде на армията силата ѝ. Той не можеше да обясни своята увереност; не можеше да придаде много смисъл на вярата си. Но щеше да види онази армия и може би щеше да се включи в нея.