Зовът на барабана [bg]

Джейми, без повече възражения, ме бе отнесъл в леглото, където довърши размразяването ми старателно и усърдно. Мислех си, че е хубаво, че няма да ловува с Иън. Смърдеше на камфор като мен; животните щяха да го усетят от цяла миля.

Той ме зави нежно с юргана, после ме остави да спя и отиде да поздрави Дънкан по-официално и да му предложи гостоприемството си. Чувах шепота им отвън; седяха на пейката пред вратата и се наслаждаваха на късното слънце. Дълги, бледи лъчи влизаха косо през прозореца и озаряваха с топло сияние бакъра и дървото вътре.

Слънцето докосна и черепа. Той стоеше на масата ми за писане в другия край на стаята, на която за домашния уют допринасяха глинена вазичка с цвета и моят дневник.

Именно дневникът ме събуди от ступора ми. Раждането, на което бях присъствала във фермата на Мюлер, ми се струваше вече далечно и смътно; реших, че ще е най-добре да запиша всички подробности, докато още можех да си ги спомня.

И така, пришпорвана от професионалния дълг, аз се протегнах, изстенах и седнах. Още се чувствах леко замаяна и ушите ми звъняха от остатъчните ефекти от брендито. Освен това ме болеше почти навсякъде — на някои места повече от други, — но общо взето бях в работно състояние. А и започвах да огладнявам.

Наистина се надявах Иън да се върне с някакво месо; знаех, че не бива да слагам в свития си стомах сирене и солена риба, но един хубав, укрепващ бульон от катерица с пресен лук и сушени гъби щеше да ми дойде много добре.

Като стана дума за бульон — плъзнах се неохотно от леглото и прекосих пода до огнището, където излях студената ечемичена супа пак в гърнето. Иън беше направил за цял полк — стига полкът да се състоеше от шотландци, разбира се. Те живееха в страна, в която вирееха малко ядливи неща, и бяха способни да се насладят на всякакви каши без никакви подправки или вкус. Аз бях от по-изнежено племе и не можех да се меря с тях.

Отвореният чувал с ечемик стоеше до огнището, зеблото му още беше влажно. Трябваше да пръсна зърното, за да изсъхне, иначе щеше да изгние. Насиненото ми коляно възрази, когато отидох да взема голяма плоска кошница от тръстика и коленичих, за да разстеля влажното зърно на тънък слой в нея.

— А дали е кротък, Дънкан? — гласът на Джейми се чуваше ясно през прозореца. Кожата беше навита нагоре, за да пропуска въздух и аз усетих миризмата на тютюн от лулата на Дънкан. — Той е едър и силен, но изглежда добродушен.

— О, много е хубав — рече Дънкан с известна гордост в гласа. — Наистина е кротичък. Госпожица Джо накара коняря си да го избере на пазара в Уилмингтън. Рекла му да намери кон, който може да се управлява с една ръка.

— Ммфффмм. Да, е, той е красиво създание. — Дървената пейка изскърца, когато един от тях се размърда. Усетих неизреченото зад комплимента на Джейми и се запитах дали и Дънкан го усети.

Отчасти го правеше просто от снизхождение; Джейми беше израснал на кон и не смяташе, че ръцете изобщо са необходими при ездата; бях го виждала да насочва коня само с колене и бедра или да го пришпорва в галоп по бойното поле с вързани на шията на коня юзди, за да са свободни ръцете му да държат меч или пищов.