Зовът на барабана [bg]

Моят. На заселниците му. На Фъргъс и Марсали, които тъкмо бяха пристигнали от Ямайка, под опеката на Джърмейн, пухкаво русо ангелче, което въртеше баща си на малкото си пръстче.

При тази мисъл погледнах неволно през прозореца. Иън и Джейми им бяха помогнали да си построят малка хижа само на миля от нашата и понякога Марсали идваше вечер на гости, като носеше и бебето. Щеше ми се да ги видя, помислих си с копнеж. Понякога така тъгувах за Бри, че малкият Джърмейн беше като заместител на внучето, което никога нямаше да прегърна.

Въздъхнах и прогоних тази мисъл.

Джейми и Дънкан се върнаха с уискито; чувах ги да говорят до кошарата спокойно, напрежението между тях беше изчезнало поне засега.

Приключих с разстилането на влажния ечемик и го сложих в ъгъла на огнището да съхне, после отидох до писалището си, отворих мастилницата, а после и дневника си. Не ми отне много време да впиша подробностите от появата на най-новия член на семейство Мюлер на този свят. Раждането беше много дълго, но иначе протече без усложнения. То самото нямаше усложнения. Единствената необичайна особеност беше, че детето се роди с було…

Спрях да пиша и поклатих глава. Все още разсеяна от мислите за Джейми, бях позволила на вниманието си да се отклони. Детето на Петронела не се бе родило с було. Имах ясен спомен за главичката му, разширената червена плът бе опъната силно около малка туфичка черна коса. Бях я докоснала, усетих лекия пулс в нея, точно под кожата. Спомнях си ясно усещането за влага по пръстите си, като мократа кожа на оскубано пиле.

Беше заради съня ми. Бях сънувала в дупката и бях смесила двете раждания — това и на Бриана. Бриана се беше родила с було.

Шотландците го наричаха късметлийска качулка. Щастлив знак, защото според тях плацентата била защита от удавяне после в живота. И някои деца, родени с було, били благословени с пророческа дарба — макар че бях срещала един-двама ясновидци и не бях сигурна, че това е благословия.

Без значение дали беше късметлийка или не, Бриана не бе показвала никакви признаци за странното келтско „знание“ и аз мислех, че това е добре. Знаех достатъчно за моята собствена форма на ясновидство — знанието за онова, което ще се случи, — за да не пожелавам никому усложненията му.

Погледнах към страницата пред мен. Несъзнателно бях нарисувала груба скица на момичешка глава. Дебела ивица на къдрица, лек щрих на дълъг, прав нос. Но иначе беше безлика.

Не бях художник. Бях се научила да правя ясни клинични рисунки, точни скици на крайници и тела, но нямах дарбата на Бриана да вдъхвам живот на линиите. Тази скица бе просто помощ за паметта; можех да я погледна и да нарисувам лицето ѝ в ума си. Ако се опитвах да направя нещо повече — да създам плът от хартията, — нямаше да успея и рискувах да изгубя образа ѝ, който криех в сърцето си.

А ако можех, бих ли я призовала от плът и кръв? Не. Не бих могла. Хиляди пъти предпочитах да мисля, че е на сигурно място и в удобство в своето време, а не тук, сред трудности и опасности. Но това не означаваше, че не ми липсва.