Произход на политическия ред [bg]

В Латинска Америка социална революция не избухва преди независимостта. Патримониализмът се запазва в много от режимите след това. Макар практики като продажбата на постове и аристократични титли да отпадат и да се утвърждават формални демократични институции, този начин на мислене се запазва. Твърде малко от новите латиноамерикански страни през XIX в. са достатъчно силни, за да се противопоставят на собствените си елити, да ги накарат да плащат данъци и да ги контролират. Тези елити са успели да проникнат и да контролират самата държава, както и да намерят начини да прехвърлят своите социални и политически привилегии на децата си. Лошите фискални навици на стария режим на Испания, като постоянни бюджетни дефицити, прекомерно големи заеми, предоговаряне на дългове и данъчно облагане чрез инфлация, се запазват чак до края на XX в. в Аржентина, Мексико, Перу и Боливия. Формалната демокрация и съблюдаването на принципите на конституционализма не се основават на антагонизъм или консенсус между социалните класи, а на благоразположението на елитите, които ги отхвърлят, когато престанат да обслужват техните интереси. Това довежда до възникването на изключително неравнопоставени и поляризирани общества през XX в., което е причина за израстването на истински революционни социални сили като в Мексико и Куба. През последния век в латиноамериканските държави периодично възниква необходимост от фундаментално преразглеждане на целия обществен договор.

На обществената сцена излизат нови социални участници като синдикати, делови кръгове със силни международни връзки, интелектуалци и организирани коренни групи, които искат да възвърнат своя статус и права, които са им били отнети по време на колонизацията. Латиноамериканските политически системи, едновременно демократични и авторитарни, се стремят да изгладят разногласията не чрез реорганизиране на политическата власт, а като ги купуват чрез постепенното им инкорпориране в държавата. Например възходът на работническата класа в Аржентина през първите десетилетия на XX в. среща яростната съпротива от традиционния поземлен аграрен елит. Работническата класа в Европа е инкорпорирана чрез формирането на социалдемократически партии, които настояват за преразпределителни програми, които изграждат основите на съвременните социални държави. За разлика от тях работническата класа в Аржентина е представлявана от военния диктатор Хуан Перон, чиято Партия на справедливостта осигурява селективни привилегии на мрежи от поддръжници. Страната се люшка между периоди на популистка еуфория и военни диктатури, без да изгражда една истински социална държава в европейски стил. Нещо подобно се случва в Мексико при продължителното управление на Институционалната революционна партия, която покровителства избрани групи от организирани привърженици. Мексико беше по–стабилна от Аржентина, но и тя не успя да реши тежките проблеми на социалното изключване и бедността. Патримониалното наследство на стария режим на Испания е все още живо и през XXI в.