Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Барук се усмихна.
— Че кой би могъл да оспори властта ти, Рейк?
— Каладън Бруд например — отвърна моментално Рейк. — А и моите четирима магове-убийци. Дори Силана, обитателката на най-дълбоките пещери на Луната, може да реши да ме осъди. Мога и още да измисля, Барук, още много.
— Значи страхът те държи, Сине на Тъмата?
Рейк се намръщи.
— Към тази титла се придържат глупците, които смятат, че съм достоен да ме почитат като бог. Не я обичам, Барук, и повече не желая да я чувам от теб. Дали ме държи страхът? Не. Колкото и мощно нещо да е страхът, той не може да ме принуди. Дългът. — Очите на Лунния господар бяха помръкнали. — Ти имаш дълг към своя град, Барук. В недрата на Лунния къс живеят последните Тайст Андий на този свят. Ние умираме, алхимико. Никоя кауза не изглежда достатъчно велика, за да върне на моя народ жаждата за живот. Опитвам се, но вдъхновението никога не е било най-големият ми талант. Дори тази империя на Малаз не може да ни накара да се вдигнем, за да се защитим — докато не се свършат местата, където можем да избягаме.
— И въпреки това мрем на този континент. По-добре да е от меч. — Отпусна ръцете си в скута. — Представи си един умиращ дух, докато тялото продължава да живее. Не десет години, не и петдесет. А тяло, което продължава да живее петнайсет, двайсет хиляди години.
Рейк стана. Погледна алхимика и се усмихна с усмивка, която прониза сърцето на смълчания Барук като нож.
— Така, дългът е това, което ме държи, и въпреки това сам по себе си дългът е кух. Достатъчно ли е да се съхранят Тайст Андий? Просто да се съхранят? Дали да не вдигна Лунния къс високо в небесата, където да продължим да живеем далеч от всякакъв риск и всяка заплаха? Какво ще съхранявам тогава? История или определена гледна точка. — Той сви рамене. — Историята е свършила, Барук, а гледната точка на Тайст Андий е тази на незаинтересоваността, на стоицизма и на кроткото, пусто отчаяние. Тези дарове достатъчно ценни ли са за света, за да бъдат съхранени? Не мисля.
Барук трудно можеше да намери отговор. Всичко, което му описваше Аномандър Рейк, беше за него почти непонятно и в същото време болезненият му вик стигаше до сърцето на алхимика.
— И все пак — промълви той, — ето, че ти си тук. Съюзник на жертвите на империята. Сам ли си в това, Аномандър Рейк? Одобрява ли го твоят народ?
— На тях им е все едно — отвърна Рейк. — Те приемат заповедите ми. Следват ме. Служат на Каладън Бруд, когато им го поискам. И мрат в калта и в горите на земя, която не е тяхна, във война, която не е тяхна, заради хора, които се ужасяват от тях.
Барук се наведе към него.
— Тогава защо? Защо правиш всичко това?
В отговор Рейк се изсмя горчиво. След малко обаче мрачната му насмешка се стопи и той заговори:
— Една почетна кауза струва ли нещо в тези дни? Има ли значение дали сме я заели? Бием се не по-зле от всеки човек. Умираме редом с хората. Наемници на духа. И дори тази монета едва ценим. Защо? Все едно защо. Но никога не изменяме на съюзниците си. Знам, че си загрижен, че не попречих на онзи Т’лан Имасс да проникне в гробницата. Вярвам, че Джагътския тиран ще бъде освободен, Барук. Но по-добре сега, докато аз съм до вас, отколкото в някое друго време, когато няма да има никой, способен да се противопостави на джагъта. Ще вземем тази легенда и ще очистим живота от нея, алхимико, и тя никога повече няма да тревожи сънищата ви.
Барук се вторачи в Тайст Андий.
— Толкова ли си убеден, че ще можеш да унищожиш джагъта?
— Не. Но когато той свърши с нас, силите му ще бъдат много смалени. Тогава ще се падне на други — на вашия Кабал всъщност. Тук нищо не е сигурно, Барук. Този факт, изглежда, особено терзае вас, човеците. Няма да е зле да се научите да го приемате. Напълно е възможно да се окажем способни да унищожим Джагътския тиран, но дори това ще послужи на плановете на Ласийн.
Алхимикът се изуми.
— Не разбирам.
Рейк се усмихна.
— Когато свършим с това, ние ще бъдем много обезсилени. И тогава ще дойдат силите на империята. Тъй че, както виждаш, и в двата случая тя печели. Ако нещо я притеснява, това е вашият Кабал Т’орруд. За вашите възможности тя нищо не знае. Ето защо агентите й търсят Воркан. Ако Майсторът на Гилдията приеме контакта, това ще реши проблемите, които й създавате.
— Все пак — разсъди Барук — тук са намесени и други фактори.
— Опонн — заяви Рейк. — Това е опасност за всеки, който е замесен. Нима смяташ, че Опонн се интересува от съдбата на един град на смъртни? От хората му? Съсредоточаването на сила е това, което интересува Опонн, вихрушката, където играта става гадна. Дали ще се пролее безсмъртна кръв? Това е въпросът, за чийто отговор жадуват боговете.