Третата ръка на Бога

В Мароко има други градове като Уарзазате и Ер-Рашидия, които са по-близо до Алжир и предлагат по-удобна база за тръгване. Но те се намират върху неспокойна територия, където все още върлуват бандите на фронта „Полисарио“ и улиците им са пълни с редовна войска. От друга страна, Маракеш е все още туристическа Мека, гражданите му са жадни да внасят и продават всякакви западни стоки. Затова Бени беше решил, че културната среда тук ще осигури най-доброто и естествено прикритие за хората му, а по извитите улички на тайнствените пазари ще се намерят необходимите съставки за импровизиране на основните съоръжения, които ще им бъдат необходими.

Джери Байндър беше щастлив, че е в Маракеш, особено след клаустрофобичното пътуване с влака. Така нареченият „експрес“ от Казабланка спираше на всяка керемидка, пред всяка тоалетна или преминаваща коза и когато най-накрая скочи от червено-жълтия вагон, той се беше заклел, че ще отиде на концерт на Кросби, Стилс и Наш и ще ги застреля всичките, защото не можеше да изгони хипарските им песни от изморения си мозък.

Байндър бързо пресече циментовата платформа на гарата в Маракеш, преметнал на рамо спортна чанта, в която бяха опаковани раницата и германското му яке. Когато не беше на служба, той обичаше да се облича в черно: каубойски ботуши, джинси и изпънати тениски, които очертават мускулите. Но Баум беше казал, че видът му е твърде рамбовски, и затова беше обул сини джинси, високи маратонки и бяла трикотажна блуза. Сега приличаше повече на спортен треньор, на път към новата си работа в някой от големите хотели.

Шофьорът на бежовото такси сложи сака на Байндър върху задната седалка и се зарадва, когато американецът се напъха отпред и му каза:

— Мамуния, мой човек.

Хотел „Мамуния“ беше много луксозен и ако возиш един от гостите му няколко дни, можеш да спечелиш колкото да покриеш целия си месечен наем.

Те минаха бързо по широките булеварди „Франс“ и „Манера“. Байндър не отговаряше много на бърборенето на шофьора, но когато видя широко отворената порта на крепостта при пресечката на „Ел Ярмук“ и „Ел Фетуаки“, точно както му ги беше описал Екщайн, се усмихна. Джери не говореше често за юдаизма си, но беше пламенен почитател на израелската военна машина, а сега тези хора му доказаха, че наистина са големи професионалисти.

Шофьорът го остави пред хотела. Байндър го видя как се отдалечава с колата си, после метна сака на рамо, върна се на „Хуман ел Ферутаки“ и тръгна да се разхожда. Сакът не беше лек, но друг път му се беше случвало да носи много по-тежък и на доста по-големи разстояния.

Сутринта беше изчакал пред „Къмпинг Оазис“ в Казабланка, докато отворят, и не се изненада, когато установи, че стоките едва ли стават за оборудване на скаутска група. Въпреки това успя да намери брезентови сакове, десет здрави кожени колана, по чифт пластмасови манерки и окачващи се на коланите паласки за всички. Освен това купи седем евтини компаса, защото нямаше повече в магазина. Леките раници от синтетична материя бяха чудесни, но Екщайн го увери, че на базара в Маракеш ще намери достатъчно големи раници от камилска кожа. После той се върна бързо до магазина за електроника на „Алал бен Абдала“, където намери триватови уоки-токи с телескопична антена, които щяха да послужат добре сред дюните, и направо изкупи четирите комплекта на магазина. Нямаха външни жакове, но въпреки това той купи слушалки за всеки, защото реши, че Садин ще намери начин да преодолее шумните им говорители. Заряза продавача, който отчаяно се мъчеше да му продаде един касетофон, и хукна да хване влака от гарата на Казабланка.