Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Приятелите ми са си определили среща през следващата седмица надолу към Бени Мелал — каза Ейтан. — И се надявахме да наемем оборудване. Някои от нас идват доста отдалеч.
— Да наемете ли? — вдигна чак над очилата веждите си Хаким. Разбра думата, но наемането на парашути си беше аномалия в този вид спорт.
— Е, нали знаеш, момчетата остаряват и започва да ги мързи — сви рамене Ейтан с известно неудобство.
Хаким се разсмя. Тръгна към хангара, като търсеше ключовете из джобовете си.
— Имаме няколко парашута — каза той на Ейтан, който го следваше. — Но като няма самолет, няма и парашутизъм. Не мога да ви дам назаем оборудването. Членовете ги няма.
— Ами ние ще ги платим, разбира се — отвърна Ейтан, докато Хаким отключваше големия катинар, издърпа голямата верига и вдигна нагоре ръждясалата врата.
Хангарът беше тъмен. Във въздуха висеше мирис на масла и разтворител. Един бял самолет за скокове с парашути „Норман Айландер“ заемаше повечето място, но двигателят му беше свален и лежеше върху циментовия под като дефектно изкуствено сърце.
Хаким поведе Ейтан покрай крилото към купчина тъмни вързопи, които лежаха върху дървен палет. Ритна една от торбите с цип, а Ейтан трепна.
— Виждаш ли? — каза мароканецът. — Имаме тук около дванадесет. Няколко учебни „Телезис“, няколко „ПД Сабра“ и един „Глайд Пат Нова“. Но мисля, че не е законно да ги давам под наем.
— Аз мисля, че бихме могли да платим по петстотин за парцал на седмица. — Ейтан се чудеше колко ли време парашутите са прекарали струпани по този начин във влажното помещение. Е, приятелите няма да се разсърдят, ако парашутът има някоя дупчица. — Трябват ми десет. — Това щеше да осигури на Диди Лернер поне един резервен парашут, който да разкъса за кръпки на останалите.
— Петстотин? — извърна се Хаким към новия си богат приятел.
— Американски долари — потвърди Ейтан. — Общо пет хиляди.
Хаким се почеса по мустака.
— Ще трябва да попитам членовете.
— И естествено, аз ще ти оставя депозит — настоя Ейтан. — Пълно възстановяване на цената, ако някой се повреди.
— Или бъде откраднат?
— Човек никога не знае — невинно сви рамене Ейтан. — Но ако се случи, можеш да дадеш на приятелите си по две хиляди и да им кажеш да купят нови парашути. Нали? — Той изгледа Хаким, който свали очилата, но още не можеше да види добре очите на англичанина в тъмнината. „Или — помисли Ейтан — можеш да счупиш катинара, да обвиниш приятелчетата си в кражба, а сам да си купиш нова спортна кола.“
Хаким внезапно реши, че му се пуши. Ейтан го хвана леко за лакътя и го отведе настрани от парашутите.
— Знаеш ли какво? — Екщайн отвори друг от джобовете на якето си и отброи от пачката пет стотачки. — Вземи това като предплата. Утре сутринта в седем един от моите приятели ще дойде с останалите пари. — Не се притесняваше, че Хаким и компанията му ще изнудят Диди за пари. Жална им майка, ако опитат. — Ще му дадеш парашутите, а той ще ти подпише каквато разписка кажеш. За наемането. — Предполагаше, че за такива пари Хаким ще намери пишеща машина и ще наеме секретарка, ако поиска. Той стисна дланта на мароканеца заедно с парите, които оформиха връзката помежду им. — Разбрахме ли се? — усмихна му се Ейтан. — Като между парашутисти?
Хаким беше в мат. Нямаше какво да губи. Англичанинът явно беше откачен, даже може би престъпник. Хаким би могъл да се обади на полицията, но в такъв случай би загубил едно малко богатство.
— Разбира се — каза той и изпъчи гърди.
— Много добре — потупа го Ейтан по рамото. — Утре в седем значи. — Той се обърна и се отдалечи, като се извърна само да му извика: — Не закъснявай! И без мръсни дрешки!
Хаким се усмихна и махна с ръка. Погледна парите в ръката си, а после вдигна една от банкнотите срещу слънцето. „Без мръсни дрешки.“ Какво ли значи това, в името на Аллах…
Очко започна да жестикулира възбудено и Ейтан се извърна от бюрото. Диди Лернер се приближаваше бързо откъм фоайето на хотела, пресече широкия вътрешен двор с басейна, като въртеше плешивата си глава към номерата на стаите. Когато забеляза Очко, той зави рязко наляво през градината и прескочи шадраванчето със златните рибки. Очко едва успя да отвори стъклената врата и той нахлу в стаята.
— Гадно, мръсно мицубиши — изплю се Лернер, седна върху килима и изля водата от обувката, с която беше стъпил в шадраванчето. Беше обут с бежови шорти и черна тениска, върху която имаше надпис „Ранчо Синьо небе“ и трима парашутисти, всеки хванал се за краката на предния. Блузата беше залепнала от пот върху кожата му.