Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Почти два часа се бяха изтърколили с бавното предпазливо потъване на сутрешното слънце зад хоризонта. Тримата преследвача застанаха в края на стената от мъгла, в която беше изчезнала гонената от тях жертва. И те като гнома се спряха и мълчаливо се вгледаха в злокобната чернота, която бележеше прага на кралството на Господаря на магиите. Очите им се взираха все по-навътре в невидимия център. Мъглата като че ли се стелеше върху безжизнената земя на пластове, всеки следващ по-тъмен от предишния. Панамон Крийл шареше напред-назад с отмерени стъпки без да откъсва очи от тъмнината и се мъчеше да събере достатъчно самоувереност, за да продължи напред. Огромният Келцът разгледа бегло земята и с кратко движение на ръката показа, че гномът наистина е поел на север. После застана неподвижен като статуя и скръсти двете си големи ръце, а очите му — бледи цепки на живот под гъстите вежди.
Няма друг избор, мислеше Ший. Той вече беше твърдо решил да продължи, все още не загубил надежда от това, че бяха загубили следата в тъмнината. Възвърнал си беше нещичко от предишната вяра в провидението. Убеден беше, че след като бяха започнали преследването, те щяха да намерят Орл Фейн и отново ще имат Меча У него имаше нещо, което го теглеше, което му вдъхваше увереност и което вярваше, че той няма да се провали — нещо дълбоко в сърцето му, което му вливаше нова смелост. Нетърпеливо чакаше съгласието на Панамон.
— Това, което правим, е истинска лудост — измърмори облеченият в алено-червено крадец, минавайки за кой ли път край Ший. — Усещам смърт в самия въздух на тази стена…
Внезапно млъкна, най-после спря и зачака Ший да каже нещо.
— Трябва да продължим — каза бързо Ший невъзмутимо.
Панамон обърна бавно глава към огромния си приятел, но скалният трол не помръдна. Другият почака малко, явно обезпокоен, че откакто бяха тръгнали в Северната земя, Келцът не изразяваше мнението си. Преди, когато бяха само двамата, гигантът винаги се беше съгласявал, когато Панамон очакваше да го подкрепи. Напоследък обаче тролът беше станал съвсем необщителен.
Накрая авантюристът кимна одобрително и тримата се гмурнаха решително в сивкавата мъгла. Равнините бяха гладки и голи и известно време те се придвижваха без никакви затруднения. После, когато мъглата постепенно се сгъсти около тях, видимостта силно намаля и накрая започнаха да се виждат един друг като неясни сенки. Панамон ги спря, извади дълго въже от торбата си и предложи да се завържат един за друг, за да не се загубят. След като направиха това, продължиха напред. Не се чуваше никакъв шум, освен тихото поскърцване от време на време на ботушите им върху коравата земя. Мъглата не беше влажна, но въпреки това лепнеше върху кожата им по много неприятен начин и напомняше на Ший за отвратителния зловонен въздух на Блатото на мъглите. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по бързо се движеше тя, въпреки че не усещаха никакъв вятър, който да й дава тласък. Накрая ги обгърна от всички страни и те бяха заобиколени от пълен мрак.
Вървели бяха може би часове наред, но бяха загубили чувството си за време в тази безмълвна черна мъгла, която обграждаше крехките им тленни същества от всички страни. Само въжето не им позволяваше да потънат в самотата на смъртта, с която беше просмукана мъглата. То ги свързваше не толкова един с друг, колкото със света на слънчевата светлина и с гледката, която бяха оставили зад себе си. Мястото, в което се бяха осмелили да влязат, беше предверие на ада, един свят на полуживот, където сетивата бяха притъпени, а страховете освободени в полета на въображението. Човек можеше да усети присъствието на смъртта, която раздробяваше тъмнината — докосване тук, докосване там, лек допир до простосмъртен, който някой ден щеше да си прибере. В тази необикновена тъмнина въображаемото ставаше почти реално, защото всички ограничения на човешките сетива изчезваха, а виденията на интимните помисли, на подсъзнателното, бяха бързо изтласквани наред.
В началото им беше почти приятно да се отдадат на това удоволствие на подсъзнателното, после започнаха да изпитват чувство, което беше нито приятно, нито неприятно, просто някакво безразличие. То се задържа дълго време. Приласкаваше разума им към апатия и някаква неопределена досада. Телата и мозъците им изпаднаха в ленива дрямка. Времето съвсем изчезна, а светът на мъглата продължи навеки.