Мечът на Шанара

Тримата бързо тръгнаха на север, а острите очи на Келцът изучаваха голата земя и търсеха следи от стъпки на гнома Огромни облаци закриха цялото небе и загърнаха Северната земя с враждебна сива мъгла Ший се опита да прецени колко време е минало, откакто бяха навлезли в стената от мъгла, но не можеше да определи точно. Може би само преди няколко часа, или може би преди няколко дни. Във всеки случай сивотата на земята ставаше все по-плътна — признак за приближаването на нощта — и те отново трябваше да прекъснат издирването на Орл Фейн.

Струпващите се над главите им сиви облаци започнаха да потъмняват и да пълзят бавно по закритото небе. Вятърът се беше усилил. От време на време като в пристъпи на ярост се втурваше бясно през голите възвишения и дерета и шибаше гневно малкото купчини от камъни, които му се препречваха на пътя. Температурата рязко падаше и стана толкова студено, че тримата бяха принудени да се увият плътно в ловните си наметала, докато вървяха напред. Не след дълго стана ясно, че се задава буря и те ядосано си помислиха, че проливният дъжд щеше да заличи всичките следи, оставени от бягащия гном.

Но като по чудо извадиха късмет. По сухата земя Келцът откри следи от стъпки, които излизаха от стената на мъглата и продължаваха на север. Скалният трол показа на Панамон Крийл, че следите са на дребен човек, вероятно гном, и който и да е бил той, се е олюлявал и залитал силно, или защото е бил ранен, или защото е бил изтощен. Въодушевени от това откритие и убедени, че отново са открили Орл Фейн, те тръгнаха по неясната следа на север, като ускориха крачка. Забравено беше изпитанието от сутринта. Забравена беше опасността от вездесъщия Господар на магиите, чието кралство се намираше точно на пътя им. Забравени бяха изтощението и отчаянието, които бяха изпитали, след като загубиха Меча на Шанара. Този път Орл Фейн нямаше да им избяга.

Небето над тях потъмняваше все повече и повече. Някъде далеч от запад долиташе глух трясък на гръмотевици, зловещ тътен, понесен от набиращия все по-голяма сила вятър и разнасян надлъж и нашир по Северната земя. Бурята щеше да бъде ужасна, сякаш природата беше решила да вдъхне нов живот в тази умираща земя като я пречисти и й даде втора възможност да ражда. Въздухът беше студен и щипещ. И въпреки че температурата беше престанала да пада, освирепелият вятър се врязваше като острие на нож през дрехите на тримата пътници. Но те почти не го усещаха. Очите им нервно шареха по северния хоризонт и търсеха някакви следи от гнома. Следата ставаше все по-прясна. Той беше някъде тук, напред.

Повърхността на земята беше започнала видимо да се променя. Голата местност беше възвърнала истинския си вид — твърда като камък почва, осеяна с разпръснати скали и купчини от камъни. Но беше станала по-хълмиста и по-набраздена, от което ходенето се затрудни чувствително. Изключително трудно беше да се върви по сухата напукана земя, защото липсваше растителност, по която обикновено се стъпваше по-стабилно. Когато възвишенията започнаха да стават все по-стръмни, тримата преследвачи бяха принудени да лазят и забиват нокти в земята, за да могат да продължат напред.