Мечът на Шанара

Спря се, загледа се с празен поглед в тайнствената стена от мрак, която му препречваше пътя на север. Да, на север, на север, мислеше си той, хилеше се като ненормален, с широко отворени, налудничави очи. Там беше сигурността и спасението на един прокуденик. Дълбоко в себе си усещаше едно почти ненормално желание да хукне обратно натам, откъдето беше дошъл. Но мисълта, че спасението му е единствено в Северната земя, си оставаше незаличимо запечатана в съзнанието му. Точно там той щеше да намери… Господаря. Господаря на магиите. В този миг погледът му се спусна към древния, пристегнат здраво на кръста му дълъг Меч. Прокара бързо жилестите си жълти ръце по гравираната дръжка, докосва инкрустираната високо вдигната ръка с горящия факел. Позлатата й вече се беше напукала и на места се лющеше и разкриваше лъскавата дръжка. Хвана я здраво, сякаш искаше да почерпи сила от това стискане. Глупаци! Всички, които не се бяха отнасяли към него с уважението, което заслужаваше, са глупаци! Защото не някой друг, а той беше носителят на Меча, пазителят на най-голямата легенда, която техният свят познаваше, и именно той ще бъди този, който ще… Моментално пропъди тази мисъл. Страхуваше се, че дори празното пространство около него можеше да проникне в съзнанието му, да надзърне в тайните му мисли и да ги открадне.

Ужасяващата тъмнина пред него го чакаше да влезе. Орл Фейн се страхуваше от това, както се страхуваше от всичко останало, но нямаше накъде другаде да върви. Смътно си спомни за онези, който го преследваха — гигантът трал, мъжът с едната ръка, чиято омраза той инстинктивно усещаше, и младежът, който беше получовек, полуелф. Имаше нещо около младежа, което гномът не можеше да ей обясни, нещо, което му се натрапваше с неумолимо упорство във вече блокиралия му мозък.

Малкият човек разклати кръглата си глава и навлезе в сивеещите краища на черната стена Въздухът около него беше мъртвешки скован и безмълвен. Не се обърна назад, докато тъмнината не го обгърна отвсякъде. Тишината беше изчезнала и на нейно място се появиха внезапен полъх на вятър и мразовита влага. Когато хвърли бърз поглед назад с ужас видя, че там няма нищо-нищо, освен същата тази тъмнина, която се стелеше навсякъде около него на плътни, непрогледни пластове. Докато продължаваше напред, вятърът започна да духа яростно и той долови присъствието на друга същества в тъмнината. В началото те се появиха като смътно усещане, после като тихи викове, които проникваха през мъглявината и се доближаваха нахално до него. Накрая се превърнаха в живя тела, които с присвити пръсти докосваха леко плътта му. Започна да се смее като обезумял и по някакъв начин усещаше, че вече не в света на живите, а в един свят на смъртта, където същества без души бродеха и безнадеждно търсеха спасение от вечния си затвор. Блъскаше се сред тях, смееше се, говореше, дори пееше весело. Разсъдъкът му беше престанал да бъде част от тленната му обвивка. Навсякъде около него съществата от света на мрака го следваха неотстъпно и угоднически. Знаеха, че полуделият простосмъртен вече е почти един от тях. Всичко беше въпрос на време. Когато тленният живот го напуснеше, тогава той щеше да бъде като тях — загубен навеки. Тогава Орл Фейн най-после щеше да бъде сред своите.