Мечът на Шанара

Ший вървеше мълчаливо към северния край на откритото пространство, втренчил поглед в бледите следи, оставени от бягащия на север лукав Орл Фейн. Толкова наблизо е бил. Държал е безценния меч в ръцете си. Как можа да го загуби само защото не успя да съзре истината. Направо непростимо. Огромният Келцът стоеше мълчаливо до него, наведен ниско над влажната покрита с листа земя. Непроницаемото му лице беше почти до неговото, а необикновено благите очи разглеждаха внимателно земята и търсеха. Ший се обърна спокойно към беснеещия Панамон.

— Не си виновен ти. Въз основа на какво можеше да се досетиш — измърмори унило той. — Грешката е моя. Просто трябваше да се вслушам в бълнуванията му малко по-внимателно и… Както и да е. Много добре знаех какво трябваше да търся, но забравих да си държа очите и ушите отворени, когато му беше времето.

Панамон поклати глава и сви рамене, поглади грижливо подрязаните си мустаци с върха на шипа на липсващата си ръка. Подритна леко разхвърляните предмети, подвикна на Келцът и без повече коментари двамата бързо започнаха да събират багажа, като вързаха с ремъци предметите и оръжията, които бяха извадили за през нощта. Ший ги наблюдаваше и не можеше да си прости, че беше пропуснал възможността да се сдобие с меча. Панамон му подвикна сърдито да вземе да им помогне и той безропотно се подчини. Не можеше да преглътне неизбежните последици от допуснатата грешка. Панамон Крийл явно беше на границата на това, което можеше да понесе. Мотаеше се в опасните покрайнини на Паранор с някакъв си лекомислен и невероятно тъп младеж от Вейл, който търсеше някакви си хора — а те, като едното нищо, можеха да се окажат врагове, и някакъв си меч, само той си знаеше какъв, но когато този меч попадна в ръцете му, той не успя да го познае. Облеченият в аленочервено крадец и спътникът му гигант веднъж вече насмалко не бяха загубили живота си заради този загадъчен меч, а това безспорно беше повече от достатъчно, Сега човекът от Вейл нямаше друг избор, освен да се помъчи да намери приятелите си. Но когато ги откриеше, той трябваше да се изправи пред Аланон и да му разкаже как се беше провалил — всъщност провалил беше всички тях. Потръпна при мисълта за срещата си с мрачния друид, за чувството, което щеше да изпита, когато безпощадните му очи щяха да проникнат в най-внимателно скритите му мисли, за да разбере цялата истина Никак нямаше да е приятно.

Изведнъж си спомни странното предсказание от Шейлската долина в онова мрачно, мъгливо утро преди няколко седмици. Тогава духът на самия Бремен пророкува опасността в зловещите Драконови зъби. Той предрече, че един от тях няма да види Паранор, че един от тях няма да стигне от другата страна на планината, но въпреки това ще бъде първият, който ще държи в ръцете си Меча на Шанара. Всичко вече беше предсказано, но Ший го беше забравил поради напрежението и възбудата на последните няколко дни. Умореният човек от Вейл затвори очи и за малко забрави света около себе си. Зачуди се как е възможно той да бъде част от тази невероятна загадка, която беше в центъра на една война със света на духовете. Почувства се толкова малък безпомощен. Помисли си, че най-лесният избор, който можеше да направи в момента, е да зарови глава в ръце и да се моли по-бързо да умре. Толкова много зависеше от него, ако можеше да се вярва на Аланон, а още от самото начало той се оказа абсолютно негоден. Не беше способен да направи каквото и да било сам и това, че беше стигнал чак до тук, се дължеше само на силата на останалите. Всички те бяха пожертвали толкова много заради него, само и само да стигне до магическия Меч. И когато той го беше държал в ръцете си. — Реших. Тръгваме след него.