Мечът на Шанара

Ший се съгласи мълчаливо с кимване на глава, но продължаваше да изпитва недоверие към истинските мотиви на авантюриста. — А дали ще имаме възможност да го настигнем?

— Възможност ли? Може би. Но ще ни е нужна и смелост. — Панамон му се ухили, а на лицето си беше нахлузил маската на самоувереност. — Естествено, че ще го настигнем. Това е единствено въпрос на време. Затруднение ще се появи само, ако някой друг го настигне преди нас. Келцът познава Северната земя като пръстите на ръката си. Гномът няма да може да се скрие от нас Той ще трябва да бяга и да бяга, и да продължава да бяга, защото няма към кого да се обърне, дори и към собствените си хора Не знам как точно е попаднал на Меча, нито дори как се е досетил за стойността му, но съм сигурен, че той е дезертьор, който плячкосва мъртъвци.

— Възможно е да е бил в групата на гномите, които са носили Меча на Господаря на магиите, или пък пленник? — разсъждаваше Ший на глас.

— Второто е по-вероятно — съгласи се Панамон и замълча, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, загледан на север към сивкавата мъгла на утрото в гората. Слънцето вече се беше показало над хоризонта на изток. Свежите му лъчи бяха ярки и топли и се промъкваха бавно през тъмните кътчета на гората. Но мъглявината на ранното утро още не се беше разсеяла и обгръщаше тримата спътници с размазаната светлина на идващия ден и отиващата си нощ. Небето на север изглеждаше неописуемо мрачно и зловещо дори за ранно утро и това накара приказливият по природа Панамон да се загледа безмълвно а тази необичайна тъмнина. След няколко минута се обърна към тях, а лицето му беше помръкнало от подозрения.

— На север става нещо странно, Келцът. Хайде, да тръгваме. Да открием този гном преди да е налетял на някой патрул от ловци. Искам удоволствието от последните мигове на живота му да бъде само мое!

Огромният гигантски трол тръгна най-отпред с бързи, леки крачки, с леко приведена глава, като изучаваше земята пред себе си и търсеше оставени от бягащия Орл Фейн следи. Панамон и Ший го следваха отблизо, и двамата потънали в дълбоко мълчание. Острите очи на Келцът вече бяха забелязали следи от гнома, когото преследваха. Той се обърна към тях, направи някакъв знак е едната си ръка и Панамон обясни на нетърпеливия Ший, че гномът е тичал много бързо, без да се мъчи да прикрива следите си. Очевидно се е движел за да го връчат на Господаря на магиите. Но Орл Фейн се държа доста безразсъдно пред тях и Ший беше сигурен, че гномът не се преструваше. Говорил беше несвързано, сякаш беше жертва на някаква лудост, която не може да контролира напълно. Мисълта му беше объркана, изреченията накъсани и недовършени. Той съвсем неволно, абсолютно непоследователно, им беше разкрил къде се намира Мечът. Ако Ший се беше замислил малко по-внимателно по въпроса, той щеше да разбере, че силно желаният талисман е у самия Орл Фейн. Не, гномът беше прекрачил границата между разсъдливост и умопомрачение и действията му не можеха да бъдат изцяло предвидени. Че е бягал от тях е ясно, но към кого? — Сега си спомням — извади го Панамон от мислите му, докато напредваха към равнините Стрелехайм. — Това крилато същество, с което се сблъскахме вчера, твърдеше, че Мечът е у нас Непрекъснато повтаряше, че усеща присъствието на Меча. И нищо чудно, защото Орл Фейн беше в храсталака, а оръжието — скрито в торбата му.