Мечът на Шанара

Дълго се влачиха така през безкрайната тъмнина, насилваха се да останат будни и заставаха нащрек, когато лишаващата от жизненост мъгла се примъкваше лениво към тях. Странното сънливо усещане на смърт ги притискаше, мъчеше се да надвие уморените им мозъци, безмълвно увещаваше изтощените им тела да приемат бленувания покой, който ги чакаше. Но хората се съпротивяваха с голямо усилие на волята. Нищо друго не им беше останало, освен силата им, която, превърнала се в нищожно късче от мъжество и отчаяние, все още не ги напускаше.

Накрая дълбоката умора започна да се оттегля в тъмната мъгла. Този път смъртта не успя да задуши волята за живот. Пак щеше да се опитва, но засега те щяха да поживеят още малко в света на хората Отмалата вече отмина и сънливостта изчезна, но не както след нормален сън, а с тихи предупреждения, че пак ще ги навести. Внезапно тримата спътника се почувстваха както преди — мускулите им освободени, сякаш не беше имало никакъв сън, съзнанието им по-скоро пуснато на свобода, отколкото пробудено. Вече не им се протягаше, нито прозяваше. Останал им беше само смътен спомен, че смъртта е сън, в който няма усещане, няма време.

Дълго мълчаха, въпреки че бяха напълно съживени. Всеки усещаше, с неизречен страх и безмълвно отчаяние, вкуса на смъртта, която бяха опитали, с ясното съзнание, че някой ден тя неминуемо ще ги докосне и отведе със себе си завинаги. Няколко кратки секунди те бяха стояли на ръба на живота и бяха гледали в забранената земя отвъд — нещо, което не беше разрешено на никой простосмъртен преди да е ударил последният му час. Да си толкова близо до смъртта беше вцепеняващо, ужасяващо, дори влудяващо. Едва оцеляха.

Но после всички спомени си отидоха с изключение на един смътен — едва се бяха отървали от смъртта. Възвърнали самообладанието си, продължиха да търсят края на тази ограждаща ги чернота Панамон само веднъж заговори Ший. Попита го тихо дали е сигурен, че вървят в правилна посока. Човекът от Вейл му отговори неохотно с кратко кимане на глава. И какво от това, ако не знаеше накъде вървят, чудеше се Ший ядосано. В каква Друга посока да тръгнат? Ако инстинктът му го лъжеше, тогава, така или иначе, нищо нямаше да може да им помогне. Камъните на елфите го бяха спасили веднъж. Той пак ще им се довери.

Чудеше се как ли Орл Фейн се беше справил с преминаването през тази странна стена от мъгла Дали пък полуделият гном не беше намерил свой собствен начин да се спаси от притъпяващото съзнанието въздействие? Едва ли. А ако той, някъде по пътя, се беше поддал, то Мечът вече беше загубен някъде в непрогледната тъмнина и те нямаше да успеят да го открият навреме. Тази ужасна вероятност накара човекът от Вейл да се замисли върху възможността Мечът да лежи някъде в мъглата наоколо, може би само на няколко ярда от тях, и да чака някой отново да го открие.