Мечът на Шанара

Ший поклати мълчаливо глава и се огорчи, като си спомни случката. Носителят на черепи неволно се беше издал, че Мечът с някъде наблизо. Те обаче не бяха обърнали внимание на думите му, разгорещени от жестоката борба. Панамон продължи да се гневи и заплашваше да ликвидира Орл Фейн по най-невероятни и изключително гадни начини веднага, щом го настигнат. Изведнъж гората свърши и пред тях се ширна необятният простор на равнините Стрелехайм.

Изумени, и тримата спряха едновременно и впериха невярващи очи в гледката, която се разкриваше точно на север — огромна, плътна стена от мрак, която се издигаше към небето и накрая чезнеше в безкрая на пространството. Тя се беше разпростираше по дължината на целия хоризонт и обгръщаше цялата Северна земя. Сякаш Кралят на черепите беше метнал върху древната земя черен покров, който се стелеше върху света на духовете. Това не беше тъмнината на заоблачена нощ. Това беше една плътна мъгла, която се носеше и наслагваше във все по наситени сиви сенки, с посока към центъра на Кралството на черепите. Най-ужасяващата гледка, която Ший беше виждал. Първоначалният му страх се засили още повече, когато внезапно и необяснимо защо изпита увереност, че таза огромна стена пълзи бавно на юг и постепенно ще покрие целия свят. Това означаваше, че Господарят на магиите беше на път…

— Какво, по дяволите, е това…? — възкликна Панамон и млъкна стъписан.

Ший поклати глава, без да му отговори. Въпросът нямаше отговор. Това беше неща което простосмъртните не можеха да проумеят. Тримата гледаха известно време масивната стена и като че ли чакаха ла се случи още веща Накрая Келцът се наведе и внимателно разгледа затревената земя пред тях, като изминаваше по няколко ярда наведнъж и накрая се отдалечи доста — После стана и посочи право към центъра на зловещата тъмна мъглявина. Панамон се стресна, кръвта му се смръзна.