Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Тя отпусна китка на рамото му.
— Няма нужда от стая, сладур. Само от сребърно петаче.
Колкото се може по-незабележимо той плъзна поглед по околните сгради. Всички прозорци бяха заспали. Само няколко светлинки в далечината отразяваха влажния камък. Районът бе индустриален — наоколо не живееше никой. На подобни места обикновено не се срещаше почти никой, само някой и друг случаен минувач като него. Въпреки това знаеше, че трябва да обуздае страстта си с благоразумие.
— Не е ли малко хладничко да се съблича човек тук на улицата?
Тя обърна лицето му към себе си. Другата й ръка се плъзна между краката му. Измърка доволно, преценявайки онова, което намери.
— Не се притеснявай, сладур. За сребърен петак ще ти намеря чудесно топло местенце, където да го вкараш.
Играта му харесваше. Доста време бе минало. Погледна я с най-невинния си, неопитен поглед.
— Ами, такова, не знам. Вижда ми се малко грубичко. Обикновено ми харесва повече, когато има достатъчно време и младата дама да изпита удоволствие.
— О, ще изпитам удоволствие, сладур. Да не мислиш, че го правя само за петака, а? Разбира се, че не. Харесва ми. Наистина ми харесва.
Тя се облегна на вратата, през която бе излязла. Той се остави на пръстите й, прихванали врата му, да го отведат след нея.
— Не нося толкова дребни пари. — Почти видя как погледът й блесва, радвайки се на внезапния късмет. Щеше да има време да разбере, че късметът й всъщност е бил лош.
— Така ли? — каза тя, сякаш се канеше да оттегли предложението си, след като бе решила, че вече го е съблазнила. — Е, една дама трябва да си изкарва хляба. Май ще се наложи да отида да потърся другаде…
— Най-малкото, което имам, е сребърен грош. Но съм готов да ти го дам целия, ако това ще те накара да ми от делиш повече време и ще ти достави удоволствие. Обичам красивите млади дами като теб да изпитват удоволствие. Това доставя удоволствие и на мен.
— Какъв сладур — отрони тя с лениво, пресилено доволство, поемайки подадената й пара.
Вонеше. Усмивката не разхубавяваше лицето й, въпреки това той запечатваше подробностите: твърда коса, миризмата на тялото й, гърбавия нос, малките очички. Беше най-обикновена — по-малко от онова, на което бе свикнал мъж от неговата класа, но и то си имаше своите хубави страни.
Заслуша се напрегнато, докато я гледаше. Имаше дори още по-важни подробности — тях трябваше да запечата в съзнанието си, ако иска да извлече пълно удоволствие от преживяването.
Тя се отдръпна навътре под тясната рамка на вратата и седна на стола, специално оставен там. Пространството беше точно колкото да побере двамата, гърбът му бе обърнат към уличката.
Възбуждаше го мисълта, че тя го смята за неопитен, глупав, припрян. Скоро щеше да разбере колко греши.
Жената долепи уста отпред на панталона му и заровичка в колана му. Нямаше да й отнеме много време. Нямаше намерение да губи време, вместо да премине към друг обект, събирайки колкото се може повече пари в бездната на нощта. Преди да е успяла да събуе панталона му, той внимателно хвана китките й с една ръка. Няма да стане — да се окаже със свалени на коленете панталони, когато се започне. Не, в никакъв случай.
Тя му се усмихна, очевидно смутена, но и очевидно сигурна, че го омайва с усмивката си. Нямаше да му се наложи да я търпи дълго. Само още малко.
Беше достатъчно тъмно. Твърде тъмно, за да може тя да види какво прави той. Хората виждат онова, което очакват да видят.
Докато тя все още му се усмихваше, преди да е имала време да зададе въпрос, той се пресегна с другата си ръка и я докопа за шията. Тя помисли, че иска да я държи, докато му го прави.
Така килната назад, главата й бе в идеално положение. С леко усилие и тъп звук той й прекърши врата. Усмивката премина на неговото лице. Задъханият звук едва ли щеше да повдигне точно подозрение. Хората чуват онова, което очакват да чуят, също както виждат онова, което очакват да видят. Той се надвеси над нея, за да изглежда, че правят онова, което се очаква да правят, докато отнемаше живота от тялото й.
— Изненада — прошепна в ококорените й очи. Наслаждаваше се на смаяното й, стреснато изражение. Щом ръцете й се отпуснаха, ги остави да паднат надолу. Вдигна я за косата. Облегна главата й на бедрото си и зачака.
Минаха само няколко секунди и се чуха предпазливи стъпки, които очакваше. Всичко му бе ясно. Това бе обир.
Буквално след няколко секунди бяха до него. Времето бе на негова страна, предоставяше му букет от гледки, звуци и миризми. Той бе най-необикновеният сред хората. Времето му принадлежеше. Животът му принадлежеше. Смъртта му принадлежеше.
А сега настъпи моментът да изпита и останалата част от удоволствието си.