Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
— Той съществува в двата свята.
— В този свят, в света на живите, къде се намира?
— Където е бил винаги — в Планината на четирите вятъра. Позната ти е като връх Кимермост.
— Връх Кимермост — повтори Калан с равен глас. — Уважаеми дядо, била съм там. Храма на ветровете вече го няма. Изчезнал е.
— Трябва да го намериш.
— Да го намеря? Изглежда като че ли наистина е бил — там някога, но скалата, върху която се е извисявал, се е срутила. Храма го няма, останали са само част от страничните постройки. Няма какво да намеря. Съжалявам, уважаеми дядо, но в нашия свят корените са изсъхнали и умрели.
Духът мълчеше. Калан си помисли, че може да го е ядосала.
— Дете — каза накрая, но този път не през устата на Пилето. Гласът дойде от самия дух. Звукът бе пронизителен и болезнен, почти на ръба на поносимото. Струваше й се, че плътта й ще се отдели от скелета и ще се превърне в пепел. — Нещо е откраднато от ветровете и донесено във вашия свят. Трябва да помогнеш на Ричард или всичката моя кръв във вашия свят, целият ни народ, ще умре.
Калан преглътна. Как е възможно нещо да бъде откраднато от света на духовете, от света на мъртвите, и да бъде върнато в света на живите?
— Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ми кажеш нещо, което ще ми помогне да намеря начин да открия Храма на ветровете?
— Не съм те извикал, за да ти казвам как да намериш ветровете. Пътят на ветровете ще се разкрие с луната. По виках те, за да ти кажа колко е било изгубено и какво ще стане с вашия свят, ако бъде допуснато да се случи замисленото.
Духът на дядото разпери ръце. От тях се посипа мека светлина, като вода, плъзгаща се над преграда. Светлината започна да се разраства, докато всичко наоколо не потъна в бяло.
Светлината се избистри и тя видя смърт. Трупове, подобно на листа, покриващи земята през есента, бяха разпилени навсякъде. Препречваха улиците, оставайки там, където ги бе заварила смъртта. Седяха на стълбища, увиснали напред през перилата. Препречваха прагове, запълваха каруци.
Видението я отнесе вътре в къщите, мина през прозорците, сякаш на крилете на птица. Вътре лежаха разлагащи се трупове. В легла, на столове, в коридори, проснати на пода, повалени един върху друг.
Зловонието я задуши.
Видението я отнесе над градове и селища, които познаваше — навсякъде бе едно и също. Смъртта бе сграбчила почти всички, телата бяха почернели и започнали да се разлагат дори още преди настъпването на смъртта. Малцината все още живи, навсякъде, където тя успя да ги види, ридаеха, задавяни от неутешима болка.
Видението я върна в селото на Калните. Видя труповете на хората, които познаваше. Край мъртвите огньове за готвене лежаха майки, притискащи в мъртвите си ръце мъртви деца. Мъртви съпрузи бяха прегърнали мъртвите си съпруги. Тук-там сирачета с облени в сълзи лица виеха над труповете на мъртвите си родители. Навсякъде вонята бе толкова непоносима, че очите й се премрежиха от водна завеса.
Калан потисна стон и затвори очи. Все едно. Гледката на смъртта премина в съзнанието й.
— Това — каза духът — ще се случи, ако откраднатото от ветровете не бъде върнато обратно.
— Какво мога да направя? — прошепна през сълзи Калан.
— Ветровете бяха обругани. Повереното им бе отнето. Ветровете решиха, че ти си пътеката на цената. Дойдох да ти покажа резултата от нападението и да те помоля, в името на живите ми приемници, да изпълниш дълга си, щом бъдеш помолена.
— И каква е цената?
— Цената не ми бе показана, но те предупреждавам предварително, че знам, че няма начин да избегнеш или заобиколиш нужното. Трябва да стане така, както ще ти бъде разкрито, или сме загубени. Моля те, когато ветровете ти покажат пътеката, да тръгнеш по нея, иначе онова, което ти показах, ще се случи.
Калан, с обляно в сълзи лице, нямаше избор.
— Ще го направя, дядо.
— Благодаря ти, дете. Има още нещо, което искам да ти кажа. В нашия свят, където почиват душите на напусналите вашия свят, има такива, които съществуват в Светлината на Създателя, и други, на които ръцете на Пазителя завинаги са отнели Неговото благо.
— Искаш да кажеш, че има и добри, и зли духове?
— Това е свръхопростяване, което почти скрива истината, но е близко до онова, което във вашия свят ви е нужно като обяснение, за да разберете нашия. Тук нещата стоят по друг начин. Ветровете трябва да позволят на всеки да набележи пътеката си.
— Можеш ли да ми кажеш как е била открадната магията от ветровете?
— Пътеката е била предателство.
— Предателство? Кой е бил предаден?
— Пазителят.
Калан зяпна. Моментално си помисли за Сестрата на мрака, дошла в Ейдиндрил: Сестра Амелия. Сигурно е била тя.