Кладенецът на възнесението

— Ел, това изражение ми е познато — рече Хам. — Хайде да се връщаме.

Елънд затвори очи и въздъхна. После ги отвори и смуши коня.

Бяха изминали доста години, откакто бе виждал истински колос, което стана по настояване на баща му. Страф не вярваше на тези създания и не одобряваше присъствието на техни гарнизони в Северната област, само на няколко дни път от Ортьо. Но колосите бяха там, за да напомнят за волята на лорд Владетеля.

Освен онова кратко посещение на гарнизона на колосите всичко, което знаеше за тях, идваше от книгите. Преди се доверяваше изцяло на тези източници, но Тиндуил бе успяла да разколебае вярата му в тях. „Дано това, което знам, е достатъчно“ — рече си той, докато приближаваше лагера. Недалеч вече се виждаше малък отряд патрулиращи колоси.

Беше точно както си го спомняше. Един огромен екземпляр — с нацепена, покрита с белези кожа — водеше няколко средни на ръст чудовища с още малки кървящи цепнатини покрай устите и очите. Зад тях подтичваше групичка дребосъци, чиято кожа висеше на едри гънки.

Елънд спря коня пред едрия екземпляр и каза:

— Отведете ме при Джастис.

— Слизай от коня — нареди колосът. Елънд погледа чудовището право в очите. Дори на седлото едва достигаше неговия ръст.

— Отведи ме при Джастис.

Колосът го оглеждаше с непроницаемо изражение. Имаше цепнатина от едното око до другото над носа и втора, която се извиваше надолу от ноздрите. Кожата върху носа бе изопната толкова силно, че го приплесваше върху черепа.

Това беше моментът. В книгите се казваше, че колосът или ще изпълни нареждането, или ще го нападне. Елънд чакаше напрегнато.

— Ела — изсъска колосът, обърна се и тръгна към лагера. Останалите заобиколиха коня на Елънд и животното изпръхтя изплашено. Елънд държеше юздите му стегнати и лекичко го насочваше с колена. Конят се подчиняваше, но неспокойно.

Би трябвало да се радва на тази малка победа, но напрежението му нарастваше. Навлизаха в лагера на колосите. Имаше чувството, че го поглъща. Сякаш върху него се свличаше огромна скална маса. Колосите, покрай които минаваха, го оглеждаха с празните си, лишени от чувства очи. Други клечаха край огньовете, без да помръдват, като че ли главите им бяха кухи, без мозък.

Имаше и такива, които се биеха. Смазваха противниците си с голи ръце на земята пред погледите на нехаещите им другари. Нито един философ, учен или книжник не беше в състояние да определи какво подтиква към действия колосите. Алчността бе едно от възможните обяснения. Ала понякога нападаха дори след като разполагаха с изобилие от храна и бяха склонни да убият свой побратим заради парче месо. Болката бе друга възможна причина, както и предизвикателството към по-старшия. Хищни, примитивни мотиви. А понякога се случваше нападенията да са съвсем безпричинни и безпочвени.

След битката разговаряха съвсем спокойно, сякаш действията им са били напълно рационални. Елънд потръпваше всеки път, когато отнякъде долиташе кръвожаден вик, и си повтаряше, че всичко ще е наред, докато стигне при Джастис. Колосите обикновено се биеха помежду си.