Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Нямам нужда от прислуга.
— Имаш. И дума да не става да живееш сама.
— Нямам с какво да им плащам — вдигна безпомощно рамене Арди.
— Не се безпокой. Аз ще имам грижата. Благодарение на безкрайната щедрост на приятелите ми от „Валинт и Балк“. Няма нужда да се безпокоиш за нищо. Дадох дума на брат ти и смятам да изпълня обещанието си. Съжалявам, че се стигна дотук. Бях много зает… в Юга. Между другото, имаш ли новини от него?
Арди вдигна рязко глава и го погледна с отворена уста.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам?
Тя преглътна и отново наведе глава.
— Колем е бил до Ладисла в онова сражение, за което всички говорят. Били са взети пленници, които по-късно са откупени, но той не бил между тях. Предполага се, че… — Арди замълча и се вторачи в кръвта по роклята си. — Предполага се, че е бил убит.
— Убит? — прошепна Глокта.
Тя кимна и зарови лице в шепите си.
Слаба утеха
Уест надзърна от шубрака и погледна през танцуващите във въздуха снежинки към подножието на хълма, където беше предният пост на съюзническата армия. На отсрещната страна на потока часовите седяха прегърбени в кръг около слаб огън, на който вдигаше пара тенджера. Бяха облечени с дебели шинели и дъхът им излизаше на пара от устите им. Оръжията им лежаха небрежно захвърлени в снега. Уест знаеше какво им е в главите. Бетод може да се появи тази седмица или следващата, но битката със студа никога не свършваше, нея трябваше да водят ежедневно, ежечасно.
— Така — каза Три дървета. — По-добре да идеш сам. Може да не им хареса, ако вземем да се изсипем с момчетата.
— Може да решат да пострелят по нас — ухили се Кучето.
— А ще е жалко — изсъска Дау — след целия зор, дето си дадохме да дойдем дотук.
— Когато са готови за гледката на тумба северняци, които излизат с небрежна походка от гората, ще ни викнеш, нали?
— Дадено — каза Уест. Издърпа тежкия меч от колана си и го подаде на Три дървета. — По-добре ти го вземи засега.
— Успех — каза Кучето.
— Успех — каза Дау и го дари с отровна усмивка, — Бесен.
Уест излезе от гората и тръгна бавно по полегатия склон към потока. Откраднатите ботуши на краката му заскърцаха в снега. Вдигна ръце над главата си, за да покаже, че не е въоръжен, но въпреки това беше готов да извини часовите, в случай че решаха да го застрелят на място. Пределно ясно му беше, че изглеждаше като опасен дивак. Последните парцаливи останки от униформата му бяха скрити под привързани с връв парчета животински кожи и лекьосано палто, откраднато от един от мъртвите северняци. Изподраното му лице беше обрасло с остра няколкоседмична брада, очите му бяха зачервени и насълзени, хлътнали от глад и изтощение. Имаше вид на истински отчаян човек, което, сам знаеше, беше самата истина. Убиец. Човекът, убил принц Ладисла. Най-долният предател на Съюза.
Един от часовите вдигна поглед и го видя, скочи като опарен и в припряността си обърна тенджерата върху огъня. Сграбчи копието си.
— Стой! — изкрещя на завален северняшки.
Другарите му наскачаха и също грабнаха оръжията си. Един се засуети с тетивата на арбалета си, но не успя да го зареди с дебелите ръкавици на ръцете.
Уест спря и снежинките бавно започнаха да засипват сплъстена му коса и раменете.
— Спокойно — извика им той на общия език на Съюза. — Свой съм.
Войниците го изгледаха продължително.
— Ще видим тази работа! — викна един. — Ела насам, но бавно!
Уест тръгна през скърцащия сняг и нагази в потока. Стисна зъби, когато ледената вода го заля до бедрата. Изкачи с мъка отсрещния бряг, четиримата часови пристъпиха предпазливо напред и го наобиколиха в полукръг с насочени напред оръжия.
— Дръж го под око!
— Може да е номер!
— Няма номера — каза бавно Уест, като се стараеше да запази спокойствие и да не изпуска от очи различните остриета, насочени към него. От изключителна важност беше да остане спокоен. — Аз съм един от вас.
— Откъде идваш тогава, мамка му?
— Бях с дивизията на принц Ладисла.
— С Ладисла ли? И си вървял чак дотук?
— Вървях — кимна Уест.
Телата на войниците се поотпуснаха, а върховете на копията им бавно се смъкнаха, после се насочиха другаде. Всеки момент щяха да му повярват. В края на краищата говореше езика като местен, а и със сигурност изглеждаше като човек, извървял стотина левги.
— Как се казваш? — попита онзи с арбалета.
— Полковник Уест — рече той и гласът му потрепери.
Почувства се като лъжец, въпреки че казваше истината. Вече не беше онзи Уест, който тръгна на война в Англанд.