Жълтите очи на крокодилите

-    Обичам те, когато си такава, Ортанс....

-    Заспивай, миличка Зое, заспивай...

Ортанс в леглото си размишляваше. Животът беше прекрасен. Мик Джагър я преследваше по телефона, майка й се оказа успешна писателка, леля й не можеше да направи крачка без нея, парите щяха да потекат като река... В края на годината щеше да си вземе матурата. Трябваше да изкара много висока диплома, за да я приемат в някое реномирано дизайнерско училище. В Париж или в Лондон. Беше се информирала. Щеше да го обмисли. Ще учи, за да успее. За да не зависи от никого. Да очарова мъжете, да върви напред. Да има пари. Животът е лесен, когато прилагаш точните правила. Тя гледаше с жал съученичките си, които си губеха времето в очакване някой пъпчив дългуч да ги забележи. А тя, напротив, пресмяташе всяка своя стъпка. Шавал беше клекнал, а Мик Джагър търчеше подире й. Майка й щеше да спечели много пари... ако уреди авторските си права. Ортанс трябваше да следи да не я измамят! Как да постъпи? Към кого да се обърне за съвет?

Щеше да намери.

В края на краищата не беше толкова трудно да си извоюва място под слънцето. Трябваше само да се организира. Да не си губи времето да се влюбва. Да не се умилява. Да разкара Шавал, който вече не й е нужен, и да внуши на дъртия рокер, че е нейният приказен принц. Мъжете са толкова суетни! Очите й се затваряха в тъмното. Нагласи се в любимата си поза за сън - по гръб, ръцете отпуснати до тялото, краката преплетени, все едно са опашка на сирена. Или на крокодил. Винаги е обичала крокодилите. Никога не се е плашила от тях. Уважаваше ги. Помисли за баща си. Колко много се бе променил животът им, откакто ги напусна! „Горкият татко - въздъхна тя. - Както и да е, не бива да се размеквам, и той ще се оправи!“

Животът се подреждаше многообещаващо.

Филип Дюпен хвърли поглед на бележника със записаните срещи и видя името на Жозефин за петнайсет и трийсет. Позвъни на секретарката си и попита дали знае за какво става дума.

-    Тя се обади и помоли за официална среща... Настоя да й определя час. Да не съм сбъркала нещо?

-    Не, не - каза той и затвори, заинтригуван.

Когато Жозефин влезе в кабинета му, едва не получи удар. Беше с тен, русата й коса бе изсветляла още повече, изглеждаше отслабнала и по-млада и което бе най-впечатляващото, сякаш се бе освободила от някакъв товар. Не стъпваше като преди със сведен поглед и отпуснати рамене, сякаш се извиняваше, че съществува. Влезе в кабинета усмихната, разцелува го и се настани насреща му.

-    Филип, трябва да говоря с теб...

Той я гледаше, усмихваше се, сякаш за да спре за миг времето, накрая попита:

-    Влюбена ли си, Жозефин?

Объркана, тя изломоти „да“ и смущение замъгли погледа й. После попита:

-Личили?

-    На лицето ти е изписано, вижда се в походката, в начина на сядане... Познавам ли го?

-Не...

Двамата се гледаха мълчаливо и Филип отново долови известно смущение в погледа на Жозефин, което го изненада и притъпи изпитаната току-що болка.

-    Много се радвам за теб...